Барбара Виктор - Игра на смърт

Срещата премина без произшествия. Серена взе топчето плат със завитата в него бележка и бавно тръгна из сука, като се спираше по пътя по сергиите, за да разглежда изложените стоки. Когато стигна до единия край, където се продаваха златни бижута, тя се спря, привидно заинтересувана от една сложно изплетена верижка. Няколко минути се попазари за цената и накрая поклати глава и си тръгна. Пое в обратна посока и без да бърза, се прибра в общежитието. Когато влезе в стаята си, разви плата и извади бележката на филипинеца. Прочете я два пъти, за да е сигурна, че е запомнила всички подробности, и я унищожи, като я накъса на малки парченца, които занесе в банята, вън, в коридора и ги изгори в мивката. Али Карим беше в траур. Синът му Андреас бе починал и той се готвеше да замине веднага за Париж, за да пристигне навреме за погребението, което бе насрочено за другата сутрин. Според информацията, той щеше да бъде придружаван само от доверения си прислужник. Сестрата на филипинеца, която работеше в къщата на Али, бе получила указания да сложи в багажа няколко традиционни рокли за Бригите, майката на момчето, които щеше да бъде уместно тя да носи на погребението. Доколкото прислужницата бе успяла да разбере от другите служители, Али Карим планираше да замине за Париж с един от частните си самолети в три часа днес следобед.

Серена освободи стаята си в общежитието и помоли човека на рецепцията да повика такси, което да я откара до летището. След малко повече от час тя пристигна на международния терминал. Още щом влезе вътре, тя се отправи към малката тераса, откъдето посетителите наблюдаваха излитането и кацането на самолетите. Обади се по телефона в Монтрьо и предаде информацията на Антон, който имаше инструкции да я предаде на Стария. Той й каза да остане там и да изчака обаждането му. Пет минути по-късно телефонът й иззвъня. Трябваше да се качи на първия полет на „Ер Франс“ за Париж. Получи инструкции да не чака повече от тридесет секунди на телефона, а след като го изключи, да извади СИМ-картата и да я унищожи, като я изхвърли заедно с телефона, но на различни места. Тя изпълни нареждането, влезе в терминала и отиде до дамската тоалетна, където унищожи картата и я изхвърли в кошчето за боклук. Излезе от дамската тоалетна върна се в терминала и изхвърли телефона си в кофата за боклук до гишето на „Еър Индия“. Продължи напред с отмерена крачка и се отправи към билетната агенция на „Ер Франс“, където си купи еднопосочен билет до Париж. Извади късмет. Имаше едно свободно място в самолета, който по разписание излиташе след два часа.

Вилата на Петер Тоглин представляваше огромна шистена постройка от деветнадесети век, с незакривана от нищо гледка към Женевското езеро.

Реми се приближи към портата от ковано желязо и позвъни. В отговор чу глас по малкия домофон, монтиран под охранителната камера. Реми се представи като Стефан Уоткинс, фалшифицираният му паспорт в пълна готовност в джоба му, ако му го поискаха. Вратата се отвори с щракване. Реми мина през портата от ковано желязо и тръгна по постланата с камъчета алея, която водеше към къщата, когато се появи охраната, як мъж с обръсната глава, с излъскани до блясък черни обувки и влажна зелена престилка над бялата му риза и тъмните памучни панталони. След него вървяха два шоколадови на цвят добермана, единият мъжки, а другият женски, като игриво хапеха маншетите на панталоните му. Служителят на Тоглин нареди на кучетата да го следват по петите, кимна в знак на поздрав към Реми и го покани да го последва през масивната двойна дъбова врата на вилата.

Мари Роси го чакаше. Тя му се стори пребледняла.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза отривисто тя. — Бихте ли ме последвали, моля?

Реми усети, че е разстроена.

— Каква красива вила — коментира той, ускорявайки ход, за да не изостане от нея. Концентриран в себе си, мобилизиран с всичката си придобита с тренинг в живота подготовка, той разбираше, че му се предлага само един шанс.

— Всъщност ние отиваме в малката къща в двора, където излагаме нашите предмети на изкуството.

Те стигнаха мълчаливо до другия край на настланата с камъчета алея, където се издигаше проста квадратна постройка, отделена от основната сграда с огромна, засадена с всякакви зеленчуци градина. Вратата не беше заключена. Реми вървеше след Роси и изчака тя да му даде знак да влезе вътре и да се настани на единия от двата стола, разположени край правоъгълната стъклена маса. Стените бяха голи, боядисани в бяло, а стаята се осветяваше от миниатюрни прожекторчета, поставени в четирите ъгъла на тавана. Пред едната стена, вдясно от масата, върху стоика от ковано желязо беше скулптурата на Бранкузи. Реми разпозна в нея една от ранните творби на автора, от около 1906 или 1907 година. Представляваше бронзова скулптура на детска глава.