Барбара Виктор - Игра на смърт

Тя погледна часовника си. Беше почти шест часът. Нямаше да е трудно да намери семейство Симоне. Едно от хубавите неща в Швейцария, с всичките им архаични правила и наредби, с всичките им потискащи правилници и нежеланието им да се присъединят към Европейския съюз, беше, че те имаха закон, който забраняваше на всички, които живеят в страната, независимо от това дали са видни личности, дали имат връзки, и независимо от националността им да имат нерегистрирани адреси и телефонни номера. Тя излезе в антрето и бръкна под купчината списания да извади телефонния указател. Симоне. Мари Клод и Анри. „Рю Кодаз“ № 20, Женева. Тя притисна отворения указател към гърдите си и изтича във всекидневната, където седна, за да си препише адреса и телефонния номер. Останала без дъх, грабна чантичката си, пъхна листчето вътре и изтича към вратата. Там се спря. Ами ако Реми се прибереше тук, докато нея я няма? Трябваше да му остави бележка. Втурна се обратно във всекидневната и откъсна лист хартия от бележника върху масата. Набързо надраска следното:

Обърна се и изтича пак към вратата и навън от къщата. След още няколко минути беше вече отворила гаража, беше запалила колата и я беше извадила на заден на улицата. Десет минути по-късно излезе на шосето и тръгна по магистралата за Женева.

Реми получи съобщението на Лекси, тъкмо когато наближаваше вилата на Петер Тоглин в Лозана. Срещата му с Мари Роси беше насрочена за шест и тридесет. Вече не можеше да се връща назад. Разполагаше само с десет минути, за да пристигне навреме. Той отби от пътя, спря колата и набра номера й. Лекси отговори още след първото иззвъняване.

— Къде си? — попита той, без да й каже нищо друго.

Тя си даде сметка, че вятърът нахлува през стъклото и го затвори, преди да попита в отговор:

— Ти получи ли съобщението ми?

— Затова ти се обаждам — отвърна той и пак попита: — Къде си?

Шийните й мускули пареха като горещи въглени и тя чувстваше, че й се повръща.

— На път за Женева — каза тя. — Ти беше прав. През цялото време това си оставаше морална дилема.

Той разбра, но нямаше как да я спре.

— Не го прави, Лекси — строго каза той. — Обърни колата и се прибери у дома. Ще пристигна там след по-малко от час. Моля те — настоятелно добави той.

Няколко коли я подминаха и тя увеличи скоростта на сто и петдесет километра в час, след което смени лентата и остана вдясно, където, подкара с приличните сто и десет.

— Не, твърде късно е — каза тя, а гласът й внезапно секна. — Нямам право над него по закон, а те имат. Имат най-малкото правото да отидат в полицията и да поискат от тях да го потърсят. Аз нямам такова право.

Реми беше на предела на силите си и блъсна леко челото си в кормилото.

— Границите на законно и незаконно вече са надхвърлени, Лекси — умоляваше я той. — Прибери се у дома. Аз сбърках. Отидохме твърде далече във всичко…

Реакция не последва. Той продължи да повтаря името й, повтори го много пъти, докато осъзна, че думите му увисват във въздуха. Тя беше затворила телефона. Той пак излезе на пътя и се опита да се свърже с нея поне още десетина пъти. Когато забеляза първия пътен знак, указващ отбивката към Уши, елегантното предградие на Лозана, разположено непосредствено край езерото, той сви нататък. Докато караше, реши, че трябва да разчита на обстоятелството, че всичко се е случило толкова бързо, че никой не е имал време да отведе Крисчън някъде другаде. Но все пак това не бе моментът да си играе на игрички. Послуша инстинкта си и се обади на Стария. Когато той отговори, Реми не си губи времето в любезности.

— Андреас е мъртъв — съобщи той, без всякакво предисловие.

Последва няколко секунди тишина.

— Това променя всичко. — Стария говореше бавно. — Трябваше да се досетя. Твоята приятелка едва не се блъсна в мен, докато тичаше през фоайето на хотела — почти на себе си продължи той. — Изглеждаше ужасно.

— Подозирам, че е била там, когато се е случило.

— Подозираш ли?

Реми не си даде труда да даде израз на негодуванието си. Мислите му бяха съсредоточени сега само върху действията.