Барбара Виктор - Игра на смърт

Един пациент. Мъж, настанен в изолирана стая на стерилния сектор. В очакване на трансплантация на костен мозък. В стаята на Ник. През две врати от кабинета на лекаря. Не й трябваше план на етажа. Можеше да се изкатери догоре по стената на сградата в тъмното. Знаеше точно къде е стаята и дори точно до коя стена е разположено леглото.

Всички тези мисли преминаха през ума й едновременно. Тя почти не можа да чуе какво казва лекарят.

— Колко време ще останете в Монтрьо? — повтори въпроса си Фелс.

Лекси усети, че се изчервява.

— Само докато опаковам всичко и намеря някой да поизчисти. Договорът за наема изтича в края на месеца.

Фелс се изправи. Лекси последва примера му. Той пристъпи няколко крачки към нея и стисна ръцете й в своите.

— Толкова се радвам, че ви видях — каза той. — Толкова ми е приятно, че дойдохте днес тук. Обадете ми се пак, преди да заминете. Може нещата да не са така напрегнати и ще имаме възможност да отидем да похапнем някъде край езерото. Нали ще ми се обадите?

— Разбира се — отговори тя, като се остави пак да бъде взета сърдечно в обятията му. — И нека пак ви благодаря много за всичко.

Лекси отиде към вратата. Когато пристъпи навън в коридора, тя веднага усети, че нещо изобщо не е наред. Няколко сестри в зелено хирургическо облекло тичаха надолу по коридора пред нея, като тикаха синя количка с медицинско оборудване. Когато количката се скри в стаята, в която бе лежал Ник, Лекси продължи да върви в тази посока.

Останалото се случи така бързо, че на Лекси й бяха необходими няколко секунди, за да може фактически да схване какво става. Тя чу Фелс да я вика по име и когато се обърна, той се бе приближил плътно до нея. Сграбчи ръката й и я избута към асансьора.

— Тръгнете по стълбите — нареди й той. — Не чакайте асансьора.

Русокоса жена, разчорлена и разплакана, стоеше пред вратата на кабинета му. Секретарката на лекаря бе при жената и се опитваше да я успокои, а и очевидно се опитваше и да я възпре да не изтича по коридора. До този миг сцената не правеше впечатление, докато жената не се отскубна от секретарката и не изтича, крещейки някакво име. В началото Лекси не разбра добре какво става, докато жената не рухна по колене на пода между кабинета на лекаря и стаята на пациента. Секретарката изтича и най-сетне я настигна. Лекси не се бе помръднала. Фелс по това време вече бе влязъл в стаята на пациента заедно с екипа за спешна медицинска намеса. Жената бе останала просната на пода и бе спряла да се съпротивлява, когато секретарката я улови. Изтерзаните й писъци обаче продължиха, прекъсвани само от време на време от думи, които бяха изкрещявани в почти неразбираеми фрази. „Спасете сина ми, за Бога, само го спасете!“

Ситуацията беше ужасяваща, дори за човек, който не беше пряко ангажиран в тази драма. Лекси си даваше сметка, че присъствието й в коридора като свидетел на една неизбежна трагедия е неуместно, ала въпреки това й беше невъзможно да се помръдне.

Жената все още бе на пода, скимтеше и викаше някакво име.

— Андреас — хлипаше тя с умоляващ глас. — Андреас.

Когато чу това име, Лекси замръзна. Жената на пода бе Бригите Тоглин Карим, а пациентът, който се люшкаше между живота и смъртта, беше биологичният баща на Крисчън, Андреас Карим. Ярост, шок и несмекчен от нищо страх на вълни прииждаха в тялото й. Мина сякаш цяла вечност, а лекарят и останалите от екипа за спешна намеса още стояха в стаята. Но когато погледна часовника си, само петнадесет минути бяха изтекли, а тя още не бе в състояние да се помръдне. След още две минути екипът за спешна намеса се показа на вратата на стаята на пациента с количката. Последва ги Фелс, изглеждаше пребледнял и разтърсен. От своята удобна позиция в коридора Лекси можеше да види медицинското оборудване, пръснато по пода — използвани спринцовки, пластмасови тръбички и празни флакончета от лекарства. Придвижвайки се бавно, в опита си да остане незабелязана, тя пристъпи няколко сантиметра по-близо. Не смееше повече да помръдне и видя как Фелс приклекна до Бригите Карим и шепнешком я придума да стане, като успя да я поуспокои. Той я обхвана с ръка през кръста, а тя се облегна на него и двамата бавно отидоха крачка след крачка до стаята и влязоха вътре. В коридора цареше затаено мълчание. Дори медицинският екип, който буташе количката, се спря и зачака. Изпълнената с ужас реакция на хората, които прекарваха дните и нощите си да връщат пациентите към живота, упражни по-силно въздействие върху Лекси, отколкото гледката на жената, която с чужда помощ влезе в стаята, за да види безжизнения си син. Лекси хвърли поглед наоколо и забеляза присъстващите зрители — няколко сестри, мъжа, който миеше пода, екипът за бърза помощ с количката, секретарката на лекаря; те чакаха, всички знаеха какво ще се случи, секунди след като жената влезеше в стаята. Инстинктивно, Лекси усети, че никой от тях, от свидетелите на събитието, нямаше да продължи с работата си, докато опечалената майка не направеше първата стъпка в това, което щеше да бъде мъчителното й пътуване в неотслабващата болка.