Барбара Виктор - Игра на смърт

— Аз бих искала да видя всички отново — тихо каза Лекси. — Разбира се, стига с това да не бъда в тежест.

— Те ще бъдат много щастливи — отвърна лекарят. — Но преди това, разкажете ми как я карате.

Тя започна бавно, разчитайки на истинските факти, да обяснява чувствата си след смъртта на Ник, различните степени на болка, облекчение, вина и самообвинения. Истинските факти не бяха накърнени, когато тя описа пътуването си до Париж, за да разпръсне прахта на Ник и как точно по време на ритуала за отдаване на почит към него избухнала бомбата и избила десетки хора. Съвестта й беше чиста. Реми не й беше давал указания да не разгласява преживяното в Париж, макар че по-късно тя призна пред себе си, че ако го беше попитала, той най-енергично би я посъветвал да не го прави.

Лекарят приседна напред на стола си.

— Това е невероятно! — възкликна той, клатейки глава. — Това е вторият път през последните два дни, когато фактически общувам с човек, който е бил на мястото на експлозията. Един от моите пациенти… — започна той и спря. За миг емоциите го бяха накарали да забрави желязното си правило никога да не обсъжда други пациенти.

Това бе реакцията, която тя бе очаквала, или поне се бе надявала да получи, когато повдигна въпроса за случилото се във „Фуке“. Доста време след това тя дори твърдеше, че е споменала за атентата, само за да провери колко дискретен е лекарят.

— Колко ужасно — каза в отговор тя, давайки си вид, че в гласа й звучи ужас. — Какво чудно съвпадение! Те дали…

Фелс я прекъсна.

— Моят пациент извадил късмет — бързо каза той. — Слава Богу, и вие не сте пострадали. — Изглеждаше обезпокоен. — Вярвам, че е така, нали? Нали не сте била ранена?

— Не, аз извадих голям късмет — отговори тя. — Но урната с прахта на Ник беше унищожена. Прахта му бе отвяна от вятъра този ден.

Фелс видимо се развълнува.

— Но нали той това е искал? В известен смисъл много поетично се е сбогувал с този свят. В крайна сметка Ник бе отдал целия си живот на това да отразява тези човешки трагедии, а накрая… — Той сви рамене. — Последният ви жест, това, което той е искал…

Лекси го прекъсна.

— Мислих върху този въпрос — честно призна тя. — То ми достави известна утеха. — Тя тъжно се усмихна. — Както вие се изразихте, беше почти поетично.

Моментът беше подходящ да навлезе по-навътре в темата, макар и да се чувстваше леко неудобно, че възнамерява да се възползва от остатъчното състрадание на лекаря.

— Когато ви се обадих сутринта, ще призная, че не бях съвсем сигурна дали изобщо ще мога да премина през тези врати.

— Проявили сте висок дух — каза той.

Тя не изпусна мига.

— Срам ме е да го призная, но аз дори не си бях помислила, че евтаназията или подпомагането на самоубийството не е законно в Швейцария. Мисля, че като бяхме тук с вас, това ни караше да вярваме, че сме в безопасност.

Фелс се усмихна.

— Като ви слушам да говорите така, това придава още по-голям смисъл на моята работа.

Частица от нея вярваше искрено в това, която тя се готвеше да каже, — че ако не бе Крисчън и всичко, което бе научила, както и всичко, през което бе преминала, тя никога не би водила този разговор.

— Бих искала да мога да направя нещо — започна тя и спря, за да започне отначало. — Бих искала да мога да направя нещо, за да помогна на другите, които ще преминат през това, през което аз преминах.

Фелс се пресегна и я потупа по ръката.

— Знам, че е така, Лекси — каза Фелс с искрено чувство. — Но ние сме тук заради тях, ние сме същите, които бяхме тук за теб и Ник.

Лекси кимна, събирайки кураж, за да попита за това, което бе дошла тук да разбере.

— Бих искала да видя стаята на Ник — предпазливо каза тя. — Искам да кажа, за последен път…

Лекарят я изгледа за миг.

— Това не е възможно — каза с благ глас той. — Стаята е заета.

— О! — реагира Лекси и лицето й внезапно придоби натъжен вид.

— Жалко е, защото това е единствената заета стая в стерилния сектор в момента. Иначе бих ви завел там. — Той се пресегна пак, за да потупа ръката й. — Но вътре нищо не се е променило, Лекси. Стаята изглежда по същия начин, с прекрасна гледка към планините и езерото.

— Е, дано за този пациент всичко да свърши по-добре, отколкото за Ник.

— Ние сме оптимистично настроени — увери я Фелс. — В този случай, мисля, че пресякохме нещата достатъчно рано и можем да очакваме положителен резултат от трансплантацията. — Той се облегна назад. — Колко време ще останете в Монтрьо?