Барбара Виктор - Игра на смърт

Мари Роси беше едра жена, висока и набита, с приятно лице, запомнящи се черти и грива от буйна черна коса, прошарена с бели косми. Втренченият й поглед бе прям и улегнал.

— Господин Уоткинс? — попита тя.

Реми стана и подаде ръката си.

— Вие трябва да сте мадам Роси.

Мари Роси изглеждаше неподатлива на опитите му да я омая. Тя се държеше официозно и строго.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен — каза тя, докато сядаше.

— Моля ви — отговори Реми. — Бихте ли искали да пийнете нещо преди обяда?

Тя изглежда бързаше.

— Боя се, че няма да остана на обяд — каза тя. — Но ще пия една газирана вода. За съжаление, моят… — поколеба се тя, — моят клиент има насрочени няколко срещи днес следобед.

Реми любезно се усмихна и повика келнера. След като поръча две газирани води, той се отпусна назад на стола си, за да я изслуша.

— Както знаете — започна Роси, — аз представлявам един човек, който проявява интерес към картината на Тисо, която вие купихте онзи ден в „Сотби“.

Келнерът донесе напитките им, постави ги на масата и се оттегли.

— Така и предположих, когато ми се обадиха снощи от там.

— Вие несъмнено платихте много по-висока цена — продължи тя и направи опит да се усмихне през стиснати устни. — Мога ли да ви попитам защо тази картина е толкова важна за вас?

Реми сви рамене.

— Имам клиент, който я искаше.

— Вие сте работили в Берлин. — Роси произнесе това като твърдение, не като въпрос. — Още ли сте там?

Независимо от това, дали тя знаеше дали е напуснал Берлин или не, Реми бе решен да не се отклонява от версията си, от която сега зависеше животът му.

— Бях в Щатите почти година — любезно отговори той. — Понастоящем съм в Париж.

— Разбирам — каза Роси. — Е, ние като че имаме нещо общо. Моят клиент също беше твърдо решен да придобие тази картина. За съжаление, не успях да се свържа с него, за да получа разрешението му да надхвърля определената сума. И когато вие наддадохте толкова много, бях принудена да се откажа. — Тя отпи от чашата си, без да откъсва очи от лицето му. — Сега той, изглежда, иска от мен да сключа сделка с вас. Какво ще кажете?

Реми се усмихна.

— Зависи от предложението му.

— При моя клиент нещата стоят на емоционална основа — продължи Роси така, сякаш не го бе чула. — Всъщност, той много рядко пожелава някое произведение на изкуството само на емоционална основа. — Тя леко се наведе напред. — Разбирате ли, той е прочут колекционер.

— Вие можете ли да ми кажете кой е?

— Зависи — каза тя.

— Каква ирония на съдбата — отвърна дръзко Реми. — Ние с вас сякаш сме в едно и също положение. Моят клиент също е прочут колекционер, който също изпитва една ирационална страст точно към тази творба.

— Предполагам, че вашият клиент има и други ирационални страсти?

— Вероятно — предпазливо отговори Реми. — Какво предлагате?

— Продайте ми тази картина на Тисо на една разумна цена, по-висока от цената, която платихте. Разберете от кои други творби се интересува вашият клиент и дори ако моят клиент се окаже, че не ги притежава, аз ще ви намеря това, което искате. — Тя изгледа втренчено Реми за миг. — Имам доста добри връзки. — Тя помълча. — Аз ще осъществя сделката, без да получа моя дял от комисионните.

Реми се престори, че обмисля предложението й.

— Трябва да се консултирам с моя клиент — каза накрая той. — Дайте ми десет минутки и дано да успея да се свържа с него. — Той се изправи. — Ако не успея, ще трябва да отложим всичко за утре. Вие ще бъдете ли тук или заминавате?

— Зависи от вас — отговори безпристрастно Роси.

Реми стана и излезе от бара. Той отиде във фоайето, седна на един стол в по-далечния край на рецепцията и извади мобилния си телефон. Избра номера и изчака Стария да отговори. Веднага започна по същество. Обясни накратко ситуацията и попита:

— Знаеш ли какви картини притежава Тоглин? — Изслуша отговора. — Десет, най-много петнадесет минути — каза той. — Обади ми се.

Остана там, опитвайки се да събере мислите си. Не му се искаше да чака ден или повече, докато получи достъп до вилата на Тоглин. В най-добрия случай щеше да бъде готов с отговора си за Роси след броени минути. Знаеше, че Стария разполага със списък, може би малко остарял, на повечето от произведенията на изкуството, които Тоглин притежаваше. Той се изправи и се върна при нея в бара. След като се настани на мястото си на масата, се усмихна.

— Той ще ми се обади. — Погледна часовника си. — Да изчакаме петнадесетина минутки — нехайно добави той.