Барбара Виктор - Игра на смърт

— Благодаря — каза той, като съзнаваше, че тя внимателно го гледа.

— Ти спа ли? — попита тя, хванала чашата си с две ръце.

— Веднага заспах — излъга той. — А ти?

— Спах добре — отговори с лъжа и тя.

Реми отпи от кафето.

— Ние трябва да поговорим — заяви той.

Тя предпазливо попита:

— За какво?

Реми събра мислите си, съзнавайки, че се готви да излезе на сцената на театъра на реалността.

— Снощи се обадих на онази жена — започна той, — която наддаваше за картината на Тисо. — Той внимателно подбираше думите си. — Имам насрочена среща с нея на обяд в хотел „Монтрьо Палас“ — продължи той. — Надявам се, че ще съумея да я убедя да ми даде възможност да се срещна с Тоглин, дори и да не знае точно сега, че аз съм наясно, че тя представлява Тоглин.

Лекси веднага се оживи.

— И кога ще ходим във вилата на това копеле да измъкнем Крисчън оттам?

Той изглеждаше слисан.

— Какво искаш да кажеш?

След трисекундно предупредително мълчание, тя попита враждебно:

— Коя част от въпроса ми не разбираш?

Реми внезапно изпадна в отчаяние. Частица от него искаше да се изсмее с най-чисто облекчение от това, че тя има желание да свърши онова, което и той искаше да извърши без изобщо да се замисли за последиците. Друга частица искаше да се върне към стария му подход да я възпира, като се отдръпва зад онази маска, която вече не носеше така, сякаш бе собствената му кожа. Трябваше му време. След малко по-малко от две седмици всичко щеше да е приключило. Оставаха по-малко от четиринадесет дни и той щеше да може да бъде обезвъзмезден и да продължи да доживява остатъка от живота си. С нея, ако имаше късмет. С бебето, ако бъдеха ощастливени. Но ако се провалеше? Как би могъл да очаква тя някога да му прости? Той бе потънал в размисли и терзания, загледан втренчено някъде напред в далечината. Между двете крайности, реши накрая той, се простираше едно огромно пространство.

— Най-напред трябва да поставя нещата на мястото им — отговори Реми.

Тя бе твърдо решена да го дразни и посрещна втренчения му поглед, без да отклони очи, сякаш бе застанала като някакво препятствие.

— Това не е отговор — каза тя. — Или поне не е отговорът на моя въпрос.

— Това е най-доброто, което мога да предложа в този момент — отвърна той.

Тя понечи да възрази, но той сложи пръст на устните й.

— Трябва да вървя, Лекси — каза тихо той.

А какво трябваше да върши през това време тя?

— Обади се на лекаря. Насрочи си среща с него. Направи това, което обсъждахме. Разбери къде в клиниката държат Андреас и какво е фактическото разположение на стаята му. Ще бъде идеално, ако разбереш колко души дават нощно дежурство…

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя, като си даде сметка, че говори като съпруга или любовница, макар че в този момент й беше все едно. — Ще се върнеш ли? — допълни въпроса си тя, като вече изобщо не обръщаше внимание на настойчивостта в гласа си.

— Ще се свържа с теб, когато имам възможност — тихо каза той. — Ще се върна, веднага щом имам възможност.

Той извади вратовръзка от джоба на сакото си и без помощта на огледало я подпъхна под яката на ризата си, преметна единия край върху другия, действайки бързо, докато се получи идеален възел.

Тя проследи всичките му движения. Бе събрала и последната капчица самообладание, за да не се опита да го спре. Искаше й се да се промъкне в главата му. Искаше й се да заридае на гърдите му. Нужно й бе той да я успокои, да й обещае, да й гарантира, че ако тя прави това, което той я помолеше, ще й върне Крисчън. Тя го последва, когато излезе от кухнята в антрето. Куфарът му и картината бяха на пода близо до вратата.

— Тръгваш ли си? — попита тя с нотка на тревога в гласа си.

Реми бе забравил да й каже.

— Трябва да се настаня в хотела — тихо каза той. — Няма да изглежда достоверно, ако не съм настанен там. — Помълча. — За легендата ми… — Пак помълча. — Както и да е, тя ще иска да види картината. Аз ще я оставя в сейфа на хотела, когато се регистрирам. — Странно, помисли си той. За нея това има значение.

Тя бе изгубила всякакво чувство за благоприличие.

— Мога ли да съм сигурна, че ще се върнеш?

Той се загледа за миг изпитателно в нея.

— А аз мога ли да бъда сигурен, че ти ще си тук, когато се върна?

— Е, аз имам по-голяма нужда от теб, отколкото ти от мен — честно си призна тя.

— Не знам дали е така.

Тя не каза нищо, само стоеше там, когато той вдигна куфара и картината и продължи напред към вратата. Сложил ръка на дръжката, той се обърна.