Барбара Виктор - Игра на смърт

Той я държеше неподвижно.

— Защото, ако има някакви съмнения за всичко, бих искал те да са мои.

Двамата не си размениха повече нито дума, докато не излязоха на пътя за Монтрьо по швейцарската магистрала. Едва тогава той я попита как да стигнат до вилата й. Тя го упъти с ясни указания и най-после спряха пред сивата каменна вила на брега на езерото. Когато той мина отзад, за да вземе куфарите и картината от багажника, тя остана неподвижно няколко секунди. Потръпвайки леко, се чувстваше неподготвена за вълната от безпокойство, която внезапно я бе заляла. Никой не бе идвал тук с нея, освен Ник. Вътре не бяха останали щастливи спомени. А сега — това. Беше ужасно да търси бебето, което някога бе спасила, а сега пак бе изложено на опасност. Да споделя къщата с един непознат, към когото изпитваше такива силни и неуместни чувства, беше нещо повече от това, което тя бе в състояние да понесе.

Когато влязоха в къщата, Реми остави куфарите в антрето. Без да каже нито дума Лекси тръгна право към огромната всекидневна и се сгуши на дивана.

Стаята беше просторна, с неукрасени с нищо бели стени и оголени дървени греди на тавана. Каменната камина заемаше едната стена на стаята и бе достатъчно висока, за да може човек среден на ръст да застане под полицата й. Реми я последва в стаята и се огледа. По стените имаше лавици, претъпкани до отказ с книги, а други книги и списания бяха струпани на нестабилни купове по пода. На отсрещната стена имаше цяла колекция от африкански маски, окачени над масивната английска селска маса, чийто плот бе покрит със сребърни предмети. Реми се настани в удобен фотьойл. Когато видя, че е приключил с огледа на стаята, тя най-сетне заговори. Започна колебливо, но след това гласът й укрепна.

— Не знам какво да кажа — рече тихо тя.

— Тогава не казвай нищо. — Той леко се усмихна. — Гладна ли си?

Лекси не беше мислила по този въпрос.

— Умирам от глад — неохотно призна тя.

Той се изправи.

— Има ли някаква храна в къщата?

— Не помня. — Тя също се изправи. — Ще погледна — каза тя и се отправи към кухнята. — На поставката в трапезарията има вино — добави тя.

Започна да тършува из кухнята и намери няколко яйца, масло и замразена франзела хляб. Когато се наведе, за да намери тигана в шкафа под печката, тя го чу зад себе си да оставя бутилка на кухненския плот. Бавно се надигна и се изправи с гръб към него и постави тигана на печката. Посегна към яйцата и ги счупи внимателно в стъклена купа. Докато ги биеше с телта, внезапно се почувства неловко. Имаше нещо по-интимно в това да готвиш, отколкото да се любиш.

Той сякаш прочете мислите й.

— Знаеш ли, из целия Близък Изток да ядеш хляб с врага си в собствения му дом означава, че схватката се отлага до края на яденето.

Лекси се обърна и няколко секунди го гледа, почти готова да изрази с думи това, което чувстваше, но се отказа.

— Защо не отвориш виното? — попита тя, като се обърна, за да сложи замразения хляб в печката. — Ще ядем във всекидневната. — Тя пак се обърна. — Чашите са ето там — добави, сочейки към бюфета.

На лицето му бе изписано развеселено настроение, което още повече я обезпокои. Изсипа яйцата в тигана и провери хляба във фурната. Усещаше присъствието му зад себе си. Пак се обърна.

— Защо не занесеш виното и чашите във всекидневната?

— Теб много не те бива, нали?

Това беше само една целувка, все пак, помисли си тя.

— Да готвя ли? — невинно попита тя. — Ами, всъщност, не.

Той кимна бавно.

— Мен също.

Докато си намираше работа в кухнята, тя си даде сметка, че не може да заблуди никого. Не беше само целувка, както и това сега. Бе нещо повече от приготвяне на импровизирано ядене за двама души, захвърлени сред цяла серия неправдоподобни и абсурдни събития. Ръцете й трепереха. Държеше се като дете. Отвори бюфета, извади две чинии, солта и пипера. Издърпа едно чекмедже и извади прибори и салфетки. Всичко това постави на голяма дървена табла и тръгна към всекидневната. Той беше застанал до полицата на камината. Наблюдаваше я, докато тя поставяше таблата върху масичката за кафе. Без да каже нито дума, тя отиде в кухнята и се върна обратно с тигана и панерче с хляб. Когато привърши разделянето на омлета на порции и остави панерчето на масата, остави тигана на пода до камината.

— Защо не налееш вино? — попита Лекси, а гласът й не бе съвсем спокоен.

Никой от тях не каза нищо, докато Реми пълнеше чашите. Когато очите им се срещнаха, те задържаха тържествено погледите си за миг. Ако бяха вдигнали наздравица, думите останаха неизречени.