Барбара Виктор - Игра на смърт

— Късно е — внезапно заяви Реми. — А утре ни чака труден ден. Нека ти помогна да разтребиш.

Сините и сиви проблясъци на вечерния залез се появиха на небето отвъд планините и оттатък езерото. Тя се изправи. Реми също.

— Не съм уморена — каза тя. — Аз ще разтребя. — Погледна го, застанала до масата. — Нека ти покажа стаята ти — предложи тя и направи знак към антрето. Обърна се и се отправи към куфарите и картината, които той бе оставил там. Реми я последва. Той взе куфара си и пъхна опакованата със защитна найлонова обвивка картина под ръката си. Тя прекоси антрето и тръгна по късия коридор към стаята с две легла. Влезе вътре, отвори шкафа и извади от там поставка за куфара му.

— Ето тук е банята — каза тя, като посочи другата врата до вратата на шкафа. — Ще ти донеса чисти кърпи.

Тя се поспря. Реми беше оставил куфара си на пода, а картината върху леглото.

Застанали така, двамата се изгледаха в очите. Нито той, нито тя помръднаха.

След няколко секунди тя се обърна и излезе в коридора, където отвори друг шкаф. Върна се и му подаде няколко кърпи. Спомни си как някога, цял живот по-рано, беше в състояние да получава внимание, без да прави нищо по-драматично от това да бъде на разположение. Сега се бореше за въздух, за пространство и за разбиране на болката й. Имаше чувството, че цялото й поведение отразява поражението, което носеше върху себе си като дрехи.

— Ето — каза тя, като продължи да стои на безопасно разстояние.

Той пое кърпите.

— Сигурна ли си, че не ти е нужно да ти помогна?

Тя поклати глава.

— Не, няма нужда. — Тя отиде към вратата и хвана с ръка дръжката. — Лека нощ.

— Лека нощ и на теб — каза той.

След като разчисти всекидневната и изми чиниите, тя бавно тръгна по коридора към стаята, в която никога бяха спали с Ник. Това бе мигът, който я изпълваше с ужас. Тя бавно се съблече, сгъна педантично дрехите си и облече нощница. Когато влезе в банята, изправи се пред мивката и за миг се погледна в огледалото. Успокой се, не го насърчавай, повтори тя думите в ума си. Питай, не обвинявай, предупреди се тя мълчаливо. Приеми, че това е урок по смирение. Ти вече не си в своя свят, Лекси, и никога няма да бъдеш там вече. Запази спокойствие, рече си тя. Това не беше моментът да остави чувствата й да й попречат в това, което трябваше да се направи, за да си върне Крисчън. Щеше да дойде времето, когато щеше да може да разкрие всичко, когато той се провалеше, или, което бе още по-лошо, когато той успееше и изчезнеше от живота й също така тайнствено, както се беше появил. В края на краищата, стига Крисчън да се върнеше невредим при нея, какво можеше да рискува? Едно разбито сърце? Разочарование? Поне знаеше, че след всичките тези години пак можеше да изпитва нещо? А и, така или иначе, кой някога бе казал, че любовта е вечна? Тя потръпна, когато се залови да мие зъбите и лицето си. Бавно влезе в спалнята си и се пъхна в леглото. Започна да се върти и мята, не можеше да заспи. По един странен начин изпитваше чувството, че се намира на прага на нещо далече по-голямо от това кои бяха те и кои би могло да са, ако нещата стояха различно. Накрая заспа. Сънят й беше изпълнен с неясни гласове, с приглушени и безшумни звуци, с музика, която я възбуждаше по един загадъчен начин.

Отделен от нея със стената, Реми остро усещаше колко близо е тя. Той се въртеше и мяташе, не бе в състояние да заспи. Искаше я. Ако някакво чувство на благоприличие диктуваше чувствата му, то бе абстрактният страх от утрешния ден, който само усилваше желанието му.

Лекси се събуди с изгрева. Тя облече джинсите си и тениска. Косата й бе разрошена и, несресана, падаше върху раменете й, лицето й бе добре изчистено, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Тя влезе в кухнята да направи кафе. Докато кафето капеше в каната, тя замислено се вглеждаше през кухненския прозорец в Алпите, които заобикаляха езерото. Когато се обърна, за да си сипе чаша кафе, Реми бе застанал зад нея. За миг тя се обърка. Той явно бе взел душ и се бе избръснал, косата му лъскаше, пригладена назад, бе облечен в светлокафяв костюм, а синята му риза стоеше отворена на врата.

— Искаш ли кафе?

Той бе спал на една стая разстояние от нея, а сега двамата бяха тук и водеха безсъдържателен разговор в нейната кухня.

— Много бих искал — отвърна той.

Би ли могло друго нещо да е по-неестествено, помисли си той, от това двамата да пият заедно кафе на следващата сутрин.

Тя сипа кафе в две чаши и му подаде едната.