Барбара Виктор - Игра на смърт

— Обичам те — каза без предупреждение.

Тя само го гледаше и не можеше да каже нищо.

— Извинявай — добави той. — Просто това е така.

Отвори вратата и излезе. Онази частица от него, която той бе започнал да ненавижда — дисциплинирана и с чувство за отговорност, бе надделяла. Надмогна себе си и си тръгна, без да каже повече нито дума. По-късно, много по-късно щеше да се удивлява на необмисленото си държане, но в момента не изпитваше никакво съжаление.

Тя го изгледа как си тръгва и когато вратата се затвори след него, бе залята от някакъв ирационален страх, че повече никога няма да го види.

Още не бе станало и единадесет часът сутринта, когато Реми спря колата си на извитата алея за коли на хотела. Разполагаше с не повече от час преди уговореното време за среща с Мари Роси, жената, която бе наддавала срещу него в „Сотби“. Той остави ключа на таблото, за да може портиерът да я паркира, и се наведе да вземе куфара и картината отзад, преди да слезе от колата. Влезе във фоайето. След като се регистрира на рецепцията, махна с ръка на пиколото, че не му е нужен. Влезе в остъклената кабинка на асансьора и се качи до третия етаж. След като отиде в стаята си, остави куфара на леглото, метна две ризи в чекмеджето и занесе тоалетните си принадлежности в банята. След десет минути пак слезе във фоайето. Отиде до рецепцията и попита портиера къде има сейф. Човекът взе ключовете от бюрото и заведе Реми до наредените в редица сейфове в помещението до рецепцията.

Реми го изчака да отключи най-големите свободни банкови касети, да му подаде ключа и дискретно да го остави сам в това помещение без прозорци. Той пъхна картината в касетата, заключи я, излезе от помещението, заобиколи рецепцията и излезе навън през въртящите си врати.

Времето беше прекрасно, идеален ден за кратки разходки край езерото. Трябваше да помисли. Докато вървеше покрай водата, забеляза чувалите от зебло, закачени за чугунените кошчета за боклук. Чувалите бяха пълни със сух хляб и кифли и носеха щампован надпис Pour les cygnes 7 7 За лебедите (фр.). — Б.пр. . Стана му забавно. Швейцарците бяха толкова откъснати от реалността на гладуващите по света, че изглеждаше почти комично как осигуряват храна за гладните лебеди.

Той вървеше и мислеше за Андреас, за Тоглин, за картината, за Стария, но най-вече за Лекси. Беше го изрекъл. Беше изрекъл думите като страхливец. Преди тя да бе отвърнала нещо и преди да бе реагирала, той беше избягал. Бе излязъл през вратата, беше се качил в колата и дори не бе погледнал назад. Не й бе дал възможност да изрази шока си, гнева си или радостта си от пламенния начин, по който той бе признал накрая чувствата си. В мига, в който бяха пристигнали в Монтрьо, те бяха забравили онзи миг в колата. Почти не си бяха разменили дружелюбно кимване или жест, които да го насърчат да й каже какво изпитва. Бяха двама непознати, които обитаваха едно и също пространство. И все пак… Може би, защото бе видял всичко в очите й, когато тя зърна куфара му и картината до вратата. Когато си тръгна сутринта, това беше като че напускаше миналото. Тя бе станала част от него.

Реми избра ъглова маса в бар „Роза“, тясно помещение във фоайето на хотела. Времената със сигурност са се променили, помисли си той, като се огледа в бара. През последните двадесетина години Монтрьо бе изгубил много от чара си, а този хотел бе изгубил повечето от индивидуалните си редовни гости. В интерес на справедливостта „Монтрьо Палас“ не беше единственият европейски „Палас“, чиито величествени бални зали бяха преустроени в конферентни центрове с високотехнологично оборудване, предлагащи условия за професионални прожекции на диапозитиви, като собствениците получаваха основните си приходи от чуждестранни екскурзианти, които пристигаха масово, за да се възползват от специалните тарифи, определени за големите групи. Дори барът бе изгубил своята показност. Някогашното старомодно, чаровно и изпълнено с достойнство кътче, където английските знатни дами се срещаха на чаша чай в късния следобед, а техните съпрузи се събираха вечерта, за да изпушат пурите си след вечерята, беше преобразено в една декорирана в крещящи тонове зала. Опушени сиви огледала и розова коприна на цветя украсяваха стените, подът бе покрит с розов килим, а масите с аленочервени покривки. По средата на всяка маса бе поставена роза в сребърна ваза. Докато оглеждаше помещението, Реми забеляза, че безвкусният декор удачно се допълваше с тъпите коктейли, сервирани на няколкото чужденки — напитки със зелен и червен цвят с поставени най-отгоре оцветени плодове и миниатюрни хартиени чадърчета. Колкото по-натруфена е напитката, толкова по-глупаво е момичето. Той се засмя на себе си. Губеше уменията си. Или може би старееше. Преди би се любувал на тези жени, вместо да се подиграва на избора им на коктейли и да скърби за сменилата се епоха. Той се готвеше да разгърне един вестник, когато тя влезе в бара.