Барбара Виктор - Игра на смърт

Когато Ник беше пациент в клиниката, това физическо упражнение, съчетано със свежия планински въздух дори и през по-топлите месеци, избистряше главата й и я успокояваше, така, че да може да изглежда бодра и оптимистично настроена пред своя умиращ съпруг. Да се върне там сега, толкова скоро след смъртта на Ник, й бе по-трудно, отколкото си бе представяла, а би й било невъзможно да го направи, ако не знаеше, че е заради Крисчън. Иронията на ситуацията я измъчваше и дори краткият разговор по телефона с доктор Фелс бе наситен с емоции, които останаха неизказани.

Лекси се приближи към регистратурата, където на всеки три дни местният цветар доставяше нов букет цветя. Зад стените на клиниката упорито се носеше слухът, че лекарят изпраща букети на своята любовница — жената, която работеше на регистратурата. Днес масата бе украсена с аранжирани жълти и бели лалета и хризантеми. Никол, предполагаемата любовница на лекаря, беше връзката между външния свят и Фелс. Тя очакваше Лекси и когато я видя, излезе иззад преградата си във фоайето и сърдечно я прегърна. За миг Лекси се почувства неудобно, спомняйки си, че последния път, когато тази жена я беше прегърнала, беше в деня на смъртта на Ник. Трябваше да престане да извиква във въображението си спомените, които можеха да изложат на риск това, което бе дошла да постигне тук. Не беше тук заради Ник. Беше тук заради Крисчън.

— Колко хубаво е, че пак ви виждам — каза Лекси, след като жената я освободи от прегръдката си.

— Толкова пъти съм разпитвала доктор Фелс за вас.

Лекси искрено не можеше да намери думи.

— Просто не съм поддържала връзка с никого — каза тя накрая.

Никол очевидно би искала да си поговорят още, но Лекси нямаше желание да общува с нея. Настъпи напрегната тишина, след което Никол тактично се върна в регистратурата и вдигна слушалката на телефона.

— Ей сега ще кажа на лекаря, че сте тук — прошепна тя. Когато затвори слушалката, тя каза с не толкова прочувствен глас. — Той ви чака в кабинета си. Искате ли някой да ви заведе до там?

— Мисля, че знам пътя — тихо каза Лекси. — Ако искате, когато сляза пак долу, можем да пием по чаша кафе двете.

Никол незабавно се отзова на предложението.

— Ще ми бъде много приятно, ако имате време — каза тя. — Аз ще бъда тук.

Лекси взе асансьора до най-горния етаж на клиниката. В главата й нахлу поток от спомени. Когато асансьорът спря на петия етаж, тя слезе и тръгна по коридора. Петте стерилни помещения за пациентите с трансплантации бяха наредени по цялата дясна страна на коридора.

Имаше толкова много дребни подробности, които бе забравила. На една от стените висяха картини с ловни сцени на животни, преди да бъдат убити — обектите за обстрел, една патица и един заек, бяха на по-преден план от ловците, а на другата стена висяха натюрморти на цветя, като всички причудливо или вехнеха, или венчелистчетата им се бяха пръснали безжизнено в задния план на картината. Пианото в стаята за музика, само през три стаи от смъртното легло на Ник, беше боядисано в бяло и лакирано. Лекси се спря и, подпирайки се на вратата, надникна вътре, спомняйки си за последния път, когато двамата бяха седяли на покритата с дрипав брокат седалка. Тя бе изсвирила няколко такта на една класическа пиеса, която бе изучавала като дете, след което двамата с Ник шумно засвириха котешкия марш, докато една сестра не се втурна в стаята и ги помоли да спрат.

Когато Лекси най-сетне стигна до кабинета на Ханс Фелс, той стоеше на вратата с широка усмивка на лицето и разтворени ръце. Лекси му се усмихна в отговор и пристъпи напред, пак попадайки в още една прегръдка. Естествено, помисли си тя, съвсем нормално беше, че предизвиква такива сърдечни реакции у всички хора, които бяха станали свидетели на мъките й. От лекаря до жената на регистрацията — всичките те не само бяха станали свидетели, но също и участници в онзи незабравим миг от живота й. И ето я сега, беше се върнала, за да преживее още едно епично събитие. Единствената разлика, помисли си тя, беше, че този път щеше да е крайно невероятно още веднъж да се завърне някога тук.

Лекси седна на кушетката в кабинета на лекаря. Той се настани на удобния нисък, облицован с черна кожа стол с лице към нея. Разговорът започна с обичайните безобидни шегички, в началото с комплименти за това как изглежда, колко му било приятно да чуе, че има намерение да се върне на работа, а накрая той коментира храбростта на Ник. Лекси учтиво го изслуша и му предложи своите комплименти, като пак изрази благодарността си към него и заяви още веднъж, че никога не би решила да продължи, ако той не бил така мил. Продължиха разговора и с други любезности за служителите в клиниката, които постоянно го питали за нея и говорели колко ще им е приятно пак да я видят.