Барбара Виктор - Игра на смърт

Те бяха пристигнали в Монтрьо след пет и половина часа път с кола, белязани с едно напрегнато мълчание. Когато излязоха от Париж и тръгнаха по магистралата, Лекси седна колкото се може по-далече от него на предната седалка, подпряла главата си на страничното стъкло. Още във Франция, малко след Авалон, градче в областта Бургундия, той наруши мълчанието.

— Само за твое сведение. Аз ще се настаня при теб.

Тя се изправи на седалката си, втренчила поглед в шосето пред себе си.

— А защо е необходимо това?

Реми обмисли въпроса няколко секунди, преди да отговори. Той хвърли поглед към нея.

— Защото ти си твърде важна, за да те загубя.

Верни думи. В погрешен контекст. Животът й винаги бе преминавал така, помисли си тя. Тъкмо когато постигнеше онова, което искаше, някой променяше правилата. И това продължаваше до безкрай. Само ставаше по-сложно и объркано и по-унизително. Чувстваше се като момиче от постер сред тресавището на докарани до полуда сърца.

Лекси сви рамене.

— Приятно е да си желана — безгрижно каза тя.

Когато спряха да пият кафе близо до Безансон, в областта Юра, във Франция, тя слезе от колата и тръгна няколко крачки пред него. След като влязоха в крайпътния ресторант и се настаниха на малка масичка, заобиколени от семейства с шумни деца, продължи да отбягва погледа му.

— Каквито и чувства да изпитваш сега, твърде късно е — тихо каза Реми. — Не можеш да промениш онова, което се случи. — Той помълча. — Нищо не можеш да промениш.

Тя остана напълно неподвижна. Ако трябваше да постъпи честно, би признала какво бе почувствала още в мига, когато го видя за пръв път. Ала това се бе случило цял живот преди Крисчън да бъде оставен в ръцете й и бе станало нещо невъобразимо. Като се заровеше в отломките на миналото си, търсеше парчета и ключове за проблема. Колкото и да се мъчеше, обаче, единствените спомени, които я терзаеха, бяха за онзи миг, в който бе дала разпореждане за слагане на край на живота на Ник. От нейна гледна точка тя бе изпълнила ролята на служителка на смъртта.

— А кой ще ме пази, докато ти ловиш лошите? — попита тя с нескрит сарказъм в гласа си.

— Никой — тихо отговори той. — Предполагам, че ще трябва да ти имам доверие.

Тя го изгледа изпитателно.

— Значи, ние ще действаме сами, така ли?

Реми посегна към сметката.

— Боя се, че да — каза той, като се изправи. Подаде й ръка и добави: — Само аз и ти.

— Значи, ставаме едно ново ние, така ли? — реагира тя.

На връщане към колата той я улови под ръка и преди да й отвори вратата, я обърна така, че тя застана с лице към него.

— Бих искал всичко да е по-различно — каза сериозно той и помълча, полуочаквайки реакцията й. Такава нямаше. Той се обърна и заобиколи към страната на шофьора. Нищо друго не можеше да направи. Не можеше да й каже какво изпитва и как чувствата му само са се усилили, когато положението бе станало неудържимо.

Едва когато седна на кормилото, тя го докосна по ръката.

— Как така? — попита тя.

Това се случваше за пръв път — тя се опитваше да предизвика неговата типична склонност към двусмисленост. Изчака няколко секунди стомахът й да се успокои и пулсът й да спадне на около двеста удара в минута.

— Хайде — подтикна го Лекси. — Обясни. Приеми го като част от нашето споразумение за честни взаимоотношения, което сключихме.

Тя за пръв път осъзнаваше силата си. Сега той бе на нейна територия и нямаше намерение да го изпусне.

Той се обърна на мястото си и я погледна.

— Не съм сигурен, че ти изобщо си в състояние да разбереш.

— Пробвай — настоя тя.

Пак последва мълчание.

— Защо? Това не би трябвало да има значение, като се вземат предвид чувствата ти към мен.

Тя се изсмя късо, макар че изобщо не беше сигурна дали смехът й ще прозвучи искрено.

— Не бъди глупав — каза тя. — Всеки мъж, който ме лъже или излага живота ми на риск, за да залови банда терористи, ми става приятел за цял живот. Както и да е…

Лекси, обаче, не успя да завърши дръзкия си, макар и кратък, отговор, защото той я взе в обятията си и започна да я целува, с леки и отмерени целувки по страните, по носа, по челото и накрая по устните. Тя леко се поотдръпна и го докосна по лицето. Той отмести ръката й и я привлече към себе си, като целуваше устните й с такава настойчивост, каквато тя не бе виждала преди.

— Разбираш ли? — попита накрая той, като продължаваше да я държи през кръста.

Нещо в гласа му и в настойчивостта на погледа му направи всичко да изглежда твърде реално. Тя не можеше да каже нито дума.