Барбара Виктор - Игра на смърт

— Ако използвах това като критерий — рече тя, — половината свят щеше да бъде под подозрение.

Реми леко се усмихна.

— Ако отидеш случайно в Монтрьо — попита той, — дали Фелс ще сметне, че е странно, ако му се обадиш?

Тя веднага отговори:

— Напротив. Той ще го сметне за странно, ако не му се обадя.

— Как ще разбере, че си там?

— Ще разбере, защото моята вила е край езерото. Недалече от неговата. А и Монтрьо е едно малко селце. Виждах го да бяга за здраве край езерото почти всяка сутрин. — Тя се замисли за малко. — При няколко случая, когато Ник още имаше сили да излиза, се натъквахме на него и жена му в хотел „Монтрьо Палас“.

Реми се замисли над отговорите й. Професионалната репутация на Фелс, според това, което бе научил, преди да говори с Лекси, беше безупречна. Нямаше нищо непорядъчно, нямаше недоволни пациенти, нито критично настроени колеги. Той беше човек, посветил се на лечението на болните си, а когато това станеше невъзможно, помагаше им да отидат в един по-добър свят.

— Той очевидно не е имал проблеми с швейцарските власти — замислено рече Реми. — Те, изглежда, приемат неговите методи, макар и евтаназията официално да не е легализирана там.

— Съществува едно мълчаливо споразумение — обясни Лекси. — Той работи само в своята клиника. Не обслужва болни или умиращи пациенти в обществени болници или по домовете им.

Реми изглеждаше доволен.

И какво от това, ако никой не смяташе Ханс Фелс за нещо повече от един по-рафиниран и изтънчен Джак Кеворкян 4 4 Джак Кеворкян (р.1928г.), наричан д-р Смърт, е американски лекар патолог, практикуващ евтаназия — „да умираш не е престъпление“ е крилатата фраза, която му се приписва. — Б.пр. ? Бедните се трудеха, за да умрат. На богатите им се налагаше да постъпват по свой собствен начин. Той се замисли за сина си.

В онази безименна болница, недалече от германския аутобан, не бе имало такъв Ханс Фелс, а само един млад и изтормозен лекар, който бе станал негов едничък духовен съветник и медицински консултант. Нямаше никакъв ритуал, нито нещо светло и тихо в края. Мозъкът на момчето бе мъртъв. Беше безнадеждно. Дишаше, само защото една машина вършеше цялата работа. Обрат не можеше да настъпи. Беше типичен случай, с безкрайна равна черта в неумолимата електроенцефалограма. Възрастта не бе от значение. Нямаше никакво значение дали човек бе на седемнадесет или на седемдесет години. Животът бе свършил. Единственото, което Реми успя, бе да направи онзи последен жест, с който преобрази сина си — обичта на живота си, от пациент — в статистическа единица.

Застави се да се върне към Ханс Фелс. Като се приемеше, че лекарят е един всеотдаен медик, би било основателно да се предполага, че единствената му професионална грижа беше лечението на пациентите му или оказването на помощ на техните най-скъпи близки да приемат жестоката реалност на живота.

— Справедливо ли е да се каже, че доктор Фелс не произнася морални присъди? Смята ли се той за човек, който стои над тези неща? В края на краищата, той като лекар е дал клетва да лекува всички, независимо от това кои са или какво са извършили през живота си.

— Съмнявам се дали той би отказал да лекува някого по нравствени причини.

— Кажи ми, Лекси — продължи Реми, — дали той би те осъдил за постъпката ти?

Не бе никак случайно това, че той формулира следващия си въпрос така, че да прозвучи преднамерено скучно и шаблонно. Това предизвика реакцията, която очакваше, обаче, когато видя, че Лекси леко трепна.

— Разбирам — тихо каза тя. — Връщаме се пак на въпроса чий грях е по-голям, дали моят, когато взех детето, или на оная луда, която взриви „Фуке“? — Тя се овладя. — Въпросът е глупав.

Тя усети как интересът му към нея се затегна като въже около врата й.

— Отговори все пак, Лекси — настоя той, като я изгледа премерено.

— Не зная дали той би ме осъдил — каза тя най-накрая, като продължаваше да отбягва погледа му.

Реми се премести напред на стола си. Нямаше смисъл да развива по-нататък този въпрос.

— Когато пристигнем в Монтрьо — започна той, — ще искам да се обадиш на Фелс. Ще му обясниш, че си се върнала, за да освободиш вилата, защото се връщаш в Ню Йорк. Ще го попиташ дали можеш да се видиш с него, това е съвсем естествена молба. — Той помълча. — Бъди внимателна, когато отидеш в клиниката.

Тя остана изненадана от енергичността в гласа му.

— Аз-аз… не разбирам.

Реми веднага разбра, че е прибързал. Не бе необходимо да я плаши още, защото тя бе вече достатъчно изплашена.