Барбара Виктор - Игра на смърт

— Дотук това е най-хубавият въпрос, който задаваш — каза Реми, давайки израз на задоволството си, сякаш тя му беше една от ученичките отличнички. Той вдигна вежди и зачака.

Тя го погледна с подозрение.

— Какво смяташ да правиш със семейство Симоне?

— Имаме време да решим това — каза той, като знаеше прекрасно, че намерението му бе само да посее зрънце съвест в иначе объркания й ум.

Тя остана неподвижно и се запита за миг дали раната на лицето му не е инфектирана.

— Прочете ли другия факс?

Тя погледна надолу към книжата в скута си. Когато спря да чете, поклати глава.

— Твоите дарби са безброй. Как успя да се добереш до медицинския картон на Андреас?

Той седна и я погледна право в очите. Тя отвърна на погледа му.

— Преди да ти отговоря, искам да ти направя едно предложение — бързо каза той. Нямаше повече какво да губи. — Отсега нататък ще ти казвам всичко. Няма да има повече тайни. Можеш да ме питаш каквото искаш и аз ти давам дума, че ще ти отговоря честно. В замяна ти ще следваш моите указания. Ако имаш въпроси или съмнения, помоли ме и двамата ще обсъдим всичко, което те безпокои, независимо колко незначително е. Няма да го преценявам, ще ти отговарям. Но ти също трябва да говориш абсолютно честно с мен. — Той се обърна назад на стола си. — Не предприемай никакви самоинициативи, Лекси. — Той пак се обърна към нея. — Ако го направиш, ще загинат невинни хора.

Тя веднага разбра, макар че не можеше да го докаже. Неговото така наречено предложение да му стане бойна другарка целеше тя да бъде поставена в отбрана. Нито за миг не му бе повярвала, че най-после са заели равностойни позиции.

— Споразумяхме ли се?

Той протегна ръка и тя я пое. Двамата стиснаха ръцете си, споразумение, изцяло наситено с измама. И двамата действаха на ръба на закона.

Тя го погледна, като не искаше да вярва на наглостта му.

— Да започнем със записа — тихо каза тя. — Как се е сдобил с него Дерик?

Реми й обясни. Не спести нито една подробност, като споменаваше Стария като човека, „който провежда операцията“. Още тогава я очарова това, че те, или плашещото ние , което Реми бе използвал на няколко пъти, бяха опасни хора. Тя разбра за какво ставаше дума. Реми й предлагаше да тръгне по най-изпитаната първа стъпка от серията хлъзгави стъпала по нанадолнището.

— Ето, сега знаеш как Дерик се сдоби със записа — приключи Реми.

Тя кимна.

— Едва ли би могло да ми стане по-ясно — отговори тя с нотка на презрение в гласа. — И се предполагаше, че трябва да вярвам, че ти не си знаел нищо за това допреди малко, нали? В какъв прекрасен свят живеем само, а?

— Не съвсем — безучастно отговори Реми и преди тя да зададе следващия си въпрос, той вмъкна темата за бебето. Когато продължи, не правеше усилия да не говори, без в гласа му да звучи завист.

Да си тръгнеш с едно дете, и то не с кое да е, а с детето, чиято майка се е подготвила да се самовзриви в един голям европейски град, като избие, осакати и рани стотици хора, не беше нещо, което можеше да бъде прието с леко сърце, нито от властите, нито от извършителите на престъплението. В сравнение с тази, както можеше да се приеме, хуманна постъпка, която Лекси бе извършила, когато Крисчън уютно бе пъхнат в ръцете й, клетите господин и госпожа Симоне, които носеха вината, че са наивни, не заслужаваха дори да бъдат плеснати през ръцете. Що се отнася до шефа му, той беше направил това, което беше длъжен да направи. В това не бяха вложени никакви емоции. Емоция беше грозна дума.

— Ако се върнем пак на медицинския картон на Андреас — каза той, сменяйки темата, — несъмнено лекарят на покойния ти съпруг е доста прочут в областта си.

В гласа й прозвуча тъга.

— Той не се оказа достатъчно подготвен, за да спаси Ник. Предполагам, обаче, че е въпрос и на шанс.

През следващите петнадесетина минути двамата обсъждаха Ханс Фелс, специалиста по редки заболявалия на кръвта, който прилагаше гениалните си способности в очарователната клиника в Монтрьо. Лекси отговори на всичките въпроси на Реми без никакво колебание, като се позоваваше на проучванията, които бе провела за него, когато Ник разбра, че е болен, и разнообразяваше разказа си с личните си впечатления от този човек от времето, когато бе поел грижите над покойния й съпруг. Немскоезичен швейцарец, женен, сдържан, но изключително човечен, описа го тя, педантичен, разсъдлив и най-вече привърженик на евтаназията, защото ненавиждаше човешките страдания от всякакъв вид. Що се отнася до политическите му възгледи, те не бяха обсъждали нищо по-лично от неговото неодобрение към американската политика в Близкия Изток. Лекси сви рамене.