Барбара Виктор - Игра на смърт

Когато той се появи с няколко листа хартия в ръка, тя стоеше до прозореца.

— Прислужницата си е отишла преди малко — сериозно рече той, — така че извини ме, че е толкова подредено.

Тя не му обърна внимание, като предпочете да зяпа разсеяно през прозореца.

Той беше прибрал факсовете, веднага след като пристигнаха в апартамента.

Във всекидневната на Реми Лекси се настани сковано на стола с твърда облегалка до бюрото му. Тя беше сплела ръце в скута си. Оглеждайки се, бе твърдо решена да запомни всяка подробност в стаята. Чу стържещ звук — Реми бе притеглил друг стол насам, за да седне с лице към нея. Той се настани на стола.

— Искам да ги прочетеш — тържествено рече той.

Тя не направи опит да го отблъсне. Взе документите и започна да ги чете. В един момент вдигна очи и видя, че той се бе изправил и се осмеляваше да пристъпва от крак на крак. Когато тя свърши да чете, погледна пак към него. Откакто бе пристигнала тук преди не повече от десет минути, сега се бе почувствала така, сякаш е остаряла с най-малко сто години. Гласът й прозвуча несигурно:

— Изразявай се по-ясно.

Реми не отговори нищо няколко секунди.

— Току-що ми се обади човекът — бързо каза той, — който провежда нашата операция. Той ми изпрати тези факсове — добави той.

Сантиметър по сантиметър тя потъваше в умопомрачение.

— Човекът, който провежда операцията ли? — с недоверие повтори тя.

Реми задържа погледа й.

— Това не е важно, Лекси — решително заяви той.

Лекси усети, че страните й парят.

— Неприятно ми е — каза тя, а по лицето й се стичаха сълзи. — Неприятно ми е това, че изгубих себе си. Нямам никаква представа какво ще се случи с бебето, с майка ми, с мен, с който и да е от нас. Просто изпълнявам заповеди като едно от твоите малки войничета. — Тя спря, за да се овладее и когато продължи, гласът й прозвуча така, сякаш не принадлежеше на никого. — Само ми върни бебето, за Бога. Дължиш ми това!

Нейното бебе. Какво можеше да каже той? Че не й дължи нищо, също както и Стария не му дължеше нищо на него, въпреки че му даде думата си да му позволи да действа както той си знае през мизерните две седмици? Дори Стария бе излъгал. Искаше му се да може да изругае, или да хвърли нещо, или просто да напомни на Лекси за това, че преди всичко тя сама се е поставила в това положение. Никой не й бе казвал да си тръгне с това дете. Но той беше достатъчно благоразумен.

— Ще го върнем.

Това е лудост, помисли си тя. Аз си съчинявам този кошмар. Той бе актьор в тази ужасна пиеса, също така, както и тя имаше да играе роля в сценария, написан дълго преди тя да се появи в полезрението му. Щеше да изчаква, след това щеше да изчака допълнително до последно действие, когато или неговият живот щеше да угасне по естествен път, или тя щеше да се самоубие. Тя пак се спря. Кой точно беше врагът в тази ужасна ситуация? Тя не бе в състояние да се контролира и се впусна в атака.

— За чия сметка? — реагира тя. — Кой ще бъде принесен в жертва на всички твои благородни каузи? Кой ще плати този път за това, че Крисчън ще бъде върнат?

Завладя го ледено спокойствие, скривайки хаоса и чувството за вина, което се надигаше у него. Ако можеше тя само да знае, помисли си той.

— Не те обвинявам за това, че се съмняваш…

Тя язвително реагира:

— Не се дръж снизходително с мен!

У Лекси пак припламна една последна искра храброст и й възвърна онази идентичност, която й бе открадната заедно с Крисчън. Тя се изправи на стола, с вдигната глава, с изпънат гръб и си пое дъх с препълнени гърди. Разбираше, че я води там, където той искаше, а на нея не й оставаше никакъв начин да го спре.

— Добре — рече тя. — Бабата и дядото на бебето по майчина линия. Мари Клод и Анри Симоне. — Тя погледна бегло факса. — Родителите на Доминик — продължи Лекси, отчасти на самата себе си, преди да вдигне очи към него. — Женевските банкери. Тя произхожда от добро семейство. Трябва ли аз да изпитвам съжаление към тях?

— Аз не ти казвам какво да изпитваш.

Тя задържа погледа му.

— Това е правен проблем и нравствена дилема — тихо каза той и пак й даде възможност да реагира.

Тя възмутено се нахвърли върху него:

— Ти си най-подходящият човек, който може да говори за право и нравственост!

— Вероятно не съм — отговори той спокойно. — Ала господин и госпожа Симоне нямат друга вина, освен това, че са загубили контрол над дъщеря си, не смяташ ли така?

Тя разбра, че споменаването на дядото и бабата по майчина линия на бебето имаше за цел да я накара да премине в отбрана и да й напомни определението за тържеството на произхода над възпитанието. Сега тя разбра за какво става дума, как Реми не е имал никакво намерение да отстъпи дори в най-малка степен предимството си. Тя беше само една глупава романтичка, една наивна американка, една разглезена жена, която вярваше, че животът наистина й дължи нещо в замяна за това, че бе страдала за собствената си слабост. Тя бе изпитвала страх да не загуби Ник, като не му се подчини и просто да забременее без негово разрешение или благословия. Тогава, обаче, не й бе стигнала храброст. Като задържа Крисчън, само убеждавайки се, че бебето й принадлежи, и като наистина вярваше, че някой някъде е решил, че това е най-правилното нещо, което можеше да направи, всичко това бе доказателство, че храбростта й е била неуместна. Тя разбра какво се готви да направи той. Този мъж, който седеше пред нея, бе твърде умен, за да постави равенство между нейното престъпление и това на Андреас Карим. Спасяването на бебето и дори задържането му така, сякаш беше нейно, бледнееше в сравнение с онова, което това чудовище бе извършило, взривявайки невинни хора. Противопоставянето, обаче, на чувството й за нравственост, да не говорим за законността на ситуацията, на чувствата на родителите, които и бездруго бяха загубили дъщеря си, представляваше нещо, на което тя не можеше да намери оправдание. Беше победена. Колкото и да се опитваше, не можеше да продължи атаката. В едно беше сигурна. Дори и ако имаше свои собствени деца, нямаше да се поколебае и за миг, когато Крисчън бе оставен в ръцете й. А и след това, след като колата се взриви, тя пак би си тръгнала с него и би го спасила от нещо, което тогава не можеше нито да определи, нито да обясни.