Барбара Виктор - Игра на смърт

Лекарят се усмихна на Андреас, като пак очакваше той да каже нещо. Андреас продължи да мълчи.

— Веднага щом установим, че няма инфекция или отхвърляне — продължи лекарят, — ще бъдеш изпратен вкъщи, за да продължиш да си водиш нормален живот. Ясно е и, че ще трябва да идваш при нас през няколко месеца на преглед.

Андреас се застави да не реагира по начин, който би могъл да се изтълкува като неблагодарност в отговор на увереността или необикновените умения на великия лечител да спасява човешки живот. Той беше войник. Лекарят беше само мостът между лечението и собственото му завръщане към доброто здраве и жизнеността. Вече беше взел важно решение. Ако това последно лечение не успееше, той нямаше да умре в едно стерилно болнично легло, а с наслада щеше да окачи експлозиви по тялото си и да избере най-ефектната мишена на лицето на земята. Нямаше да пропилява смъртта си, а вместо това щеше да избие други хора като последен жест на отговорността си пред каузата. Това щеше да е една последна победа. Вече беше обсъдил тази възможност с баща си и вуйчо си и двамата се бяха съгласили, че той притежава вродено чувство на мъжество.

Бригите седеше на крайчеца на стола си. Когато разбра, че синът й не се готви да изрази някаква похвала, тя се обади.

— Вие си нямате представа колко сме ви благодарни. — Гласът й потрепери. — Имам един въпрос. Има ли риск от някакви усложнения през този триседмичен период на изчакване?

Фелс поклати глава.

— Винаги има рискове — каза той. — Но, както казах, не очаквам нищо необичайно да се случи. Единственото усложнение би могло да бъде самата изолация. — Той погледна право към Андреас. — Колкото и да е странно, много от моите пациенти заявяват, че за тях изолацията е била натрупване на положителен опит. Да бъде човек оставен насаме с мислите си, това му дава възможност да размисля върху неща, за които обикновено не се сеща. Често самотата ни позволява да вникнем в живота. Някои от моите пациенти ми казват, че са се връщали в мислите си към събития от своето детство, към неща, върху които не са размишлявали или не са си позволявали да размишляват. Ровичкането в миналото дава възможност на човек да разбере смисъла на живота, както и своите възможности за избор и приоритетите си. Мнозина от моите пациенти пожелаха да се свържат с приятели или роднини, с които не се бяха виждали от години. Задаваха въпроси за миналото, които ги въоръжаваха с умения по-добре да се съхранят в бъдещето си. Общо взето, за повечето хора преминаването през всичко това се оказва много полезно и плодотворно преживяване.

Андреас слушаше думите му и се питаше колко ли пъти Ханс Фелс бе държал същото слово пред други пациенти, цялата тази ловка смесица от философия и авангардна медицина, съчетана с доморасла подкрепа за впускане в едно божествено търсене на вътрешното аз. По-нататък Андреас се запита точно колко от тези пациенти действително бяха повярвали на лекаря, бяха приели думите му като откровение свише, единствено за да се превърнат в по-добри хора, дори ако медицината не сполучеше и за тях всичко приключеше с това да се възползват от другата вещина на лекаря — осигуряване на достойна смърт. На него такива не му минаваха. Имаше само един начин да намериш достойна смърт и той беше да умреш в името на една кауза — каузата на неговия баща. Той слушаше с презрение съветите на любезния лекар. Даваше си сметка, обаче, и че милата му майка далеч по-добре разбираше крехкото аз на лекаря.

— Ние сме толкова щастливи, че вие ще се погрижите за Андреас — каза Бригите и протегна ръка, за да улови ръката на сина си. Андреас не оказа съпротива.

Фелс се почувства поласкан.

— За мен е удоволствие — отвърна той любезно — Имате ли някакви въпроси за бебето, някакви тревоги, които мога да успокоя?

Дали той ще изпита болка или страдания? Дали няма да понесе някакви медицински или емоционални последици? Има ли риск да бъде инфектиран? Дали вземането на костен мозък от едно такова мъничко същество няма да доведе до опасна за живота му анемия или до други болести по-късно? Макар че си задаваше тези уместни въпроси наум, Андреас нямаше никакво намерение, нито виждаше полза да ги произнесе гласно. Бригите, от друга страна, не притежаваше нужния инстинкт към внука си, за да се престори, че изпитва уместна тревога. Всичките й страхове и опасения бяха съсредоточени върху сина й.

— Какво количество костен мозък ще вземете от бебето? — попита тя.