Барбара Виктор - Игра на смърт

— Какво предлагаш? Да почукам на вратата им и да им върна Крисчън ли? Това да не е част от твоя план? Е, ти сигурно дори си забравил, че той вече не е и при мен, за да го връщам.

В далечината зави сирена. Слънцето беше скрито зад облаците. В стаята беше станало мрачно. Двамата водеха спора си на едно по-нюансирано и по-сложно ниво.

— Всичко, което казваш, е логично — коментира той, продължавайки да говори с неясен глас. — Ако ти, обаче, знаеше тези обстоятелства, тогава щеше ли да откажеш на жената, която ти пъхна Крисчън в ръцете?

Лекси бе ужасена:

— Никога!

Искаше й се той да може да насочи разстрелващия си поглед върху някой друг. Но друг човек там нямаше. Двамата бяха сами.

— Откъде можеш да си сигурен, че те дори са знаели, че дъщеря им е била бременна?

— Не мога — чистосърдечно си призна Реми.

— А ако не са знаели?

— Има ли някакво значение?

Лекси остана смаяна.

— Нямат ли право да научат? — реторично зададе въпроса си тя.

Той за миг я погледна внимателно.

— Тази дилема е почти Соломоновска — тихо каза той. — Ти не би ли спасила Крисчън, дори ако накрая станеше така, че той останеше при родителите на биологическата си майка?

— Разбира се, че бих го спасила — веднага отговори тя.

В душата й пак бе проблеснала бяла светлинка и това й даваше възможност да вижда всичко по-ясно, дори в цялата чудовищност на ситуацията.

— Не е честно — проплака тя, — особено сега, след като всичко това се случи. — Не можеше да продължи. Като се поколеба само за миг, тя улови главата си с ръце. Пое си дълбоко дъх и отпусна ръце в скута си. — Жестоко е.

Той бавно пристъпи към бюрото. Наведе се и прелисти някакви книжа, преди да седне на мястото си. Лекси бе останала седнала на стола си с твърда облегалка, с профил към него.

Той продължи да я притиска невъзмутимо.

— Как ще разрешиш този проблем?

— Ти си този, който знае всички отговори — отвърна Лекси и се изправи. Наведе се към него, опряла плътно ръце в плота. — Какво, по дяволите, искаш от мен? — настойчиво попита тя. — Кой, по дяволите, си ти, за да решаваш кой трябва да живее и кой да умре? Какво ти дава право да се държиш като Господ?

Тя неволно бе го засегнала по болното място. Улови унилия му поглед. После се дръпна встрани, издърпа един стол и го тръшна на пода пред него, така, че застана с лице към него. Седна и скръсти ръце на гърдите си.

— Нека си изясним нещо, Стефан ли си, друг някой ли си. И двамата знаем, че вече имаш план. И каквото и да кажа аз, е без значение, така че нека си спестим всичко това и просто ми отдай заповед за тръгване на марш. Да се залавяме за работа, какво ще кажеш?

Той седеше, потънал в мълчание, докато тя продължаваше с тирадата си, и я изчака да свърши. Изглежда бе свършила. Внезапно бе утихнала.

— Преди повече от година семейство Симоне са обявили дъщеря си за безследно изчезнала — тихо каза той. — Въпрос само на време е френските власти да разпознаят в атентаторката тяхната дъщеря. Оттук те ще направят връзката с Андреас Карим, и преди да се усетиш, цял свят ще разбере, че тя му е родила бебе. — Той наблюдаваше реакцията й. Лекси слушаше внимателно думите му и го чакаше да продължи. — Не забравяй, че твоят приятел разполага с видеозапис на това как ти вземаш бебето от атентаторката, преди тя да се самовзриви. Накрая властите ще те намерят и ще те разпитат и кой знае още какво.

Тя прокара ръце по косата си. Лицето й стана на червени петна. Беше й горещо, беше изморена и ядосана и не виждаше никакъв изход от положението.

— Какво искаш ти от мен?

— Не аз, Лекси — спокойно каза той. — Но съм сигурен, че семейство Симоне ще искат нещо от теб, защото ти си човекът, който последно е забелязан да държи техния внук. — Той се премести напред на стола. — Никой не знае, че главорезите на Карим са взели бебето от твоята хотелска стая.

— Вземи видеозаписа — нареди му тя. — Просто иди в бюрото на Ай Ти Ен, удари го по главата и вземи видеозаписа.

— Дори и да можех, вече е твърде късно. Вредата е нанесена.

В продължение на години животът му на повърхността бе изглеждал безупречен. Когато изгуби сина си, почувства се така, сякаш съществуваше зад някаква стъклена преграда и се движеше сред хората в тази отделна преграда, която не му позволяваше да изпитва чувства. Докато седеше при нея и я слушаше, почувства се разнебитен. Искаше да зареже всичко и да се разсмее, но толкова много неща бяха заложени на карта.

— Какво искаш да направя аз?