Барбара Виктор - Игра на смърт

— В колко часа да ви очаквам да се върнете тук?

Реми също стана, подпрял ръце на масата. Той погледна часовника си. Беше почти седем часът. Слънцето залязваше.

— Преди девет. — Той се изправи и изчака да го отведат до колата му. Подаде й ръка. — Предайте моите съболезнования на вашия клиент.

Тя вяло стисна ръката му. Не обърна внимание на думите му за клиента й и го изведе от малката къща, минаха през градината и тръгнаха към настланата с камъчета алея. Двата добермана лудуваха на тревата недалече от портата от ковано желязо. На няколко крачки встрани, близо до входа на вилата, някаква жена, цялата облечена в бяло държеше в прегръдката си малко дете.

— Не се плашете от кучетата — успокои го Роси. — Те са кротки, когато виждат, че сте желан гост.

Реми се наведе да ги потупа и каза:

— Красиви животни.

Със застинала на лицето й усмивка Роси отвърна:

— Те са прекрасни животни. Дружелюбни, умни и игриви. — Тя внимателно наблюдаваше Реми. — Макар че са обучени да убиват, когато им се заповяда при нужда. Но вие не бива да се безпокоите.

— Предполагам, че зависи от това кой им подава командата — спокойно каза той.

— Само стопанинът им и Енрике — каза тя, сочейки към охранителя, който току-що бе тръгнал да заобикаля къщата в посока езерото.

— Това звучи успокоително — каза той, като си даваше сметка, че жената, която държеше бебето, се приближава към портата от ковано желязо, която водеше към улицата. — Как се казват? — Нужни му бяха още двадесетина секунди.

— Тристан и Изолда — отговори Роси и сви рамене. — Какво мога да кажа? Моят клиент е безнадеждно романтичен.

Колко деликатно от страна на Тоглин, помисли си Реми, да не нарече любимците си Адолф и Ева. Това би била една истинска германска романтична история, една същинска Вагнерова трагедия. Той си наложи да се съсредоточи. Очите му следяха всичко, докато бързо си правеше сметката. Енрике беше в задния двор. Щяха да са му нужни поне тридесет секунди, за да осъзнае какво е станало и още пет, за да подаде команда на кучетата. Тоглин и сестра му бяха във вилата. Бавачката бе дребна жена, която сякаш не обръщаше внимание на нищо друго, освен на бебето, а Роси можеше да бъде обезвредена за не повече от десет секунди. Той отклони вниманието си от кучетата и го насочи в посока на бавачката. Тя очевидно просто се разхождаше из района. В момента, изглежда, бе решила да се насочи към портата. Очите му оглеждаха тревата. На земята беше паднала бебешка дрънкалка. Роси вървеше малко пред него, на две или три крачки от електрическия бутон. Колата на Реми беше паркирана на три крачки вдясно на улицата откъм страната на вилата. Слънцето напълно се беше скрило и се чуваха звуци на щурци на фона на буколическия пейзаж в тучната градина на Тоглин. Две светлинки се виждаха на партера на вилата в близката далечина. За Реми тук беше бойното му поле. Беше сам. Роси натисна бутона. Вратата се плъзна и се отвори. Две крачки напред и той събори Роси на земята. Притисна с палеца си сънната й артерия, отстрани на шията, й и преброи до пет, достатъчно дълго време, за да загуби тя съзнание, без да й причинява някакви трайни увреждания. Когато Роси се смъкна на земята, бавачката предупредително изпищя. Още четири секунди и бебето беше в прегръдките му. Бавачката продължаваше да пищи. Още шест секунди и Реми беше до колата си, прегърнал бебето, като държеше ключа за запалването в ръка. Нови четири секунди и той бе влязъл вътре, а бебето се намираше на седалката до него. Той заключи вратите. Запали почти без да поглежда назад. Едната му ръка беше на кормилото, другата върху коремчето на бебето и той превключи на втора предавка, като вече бе сигурен, че никой не го следва. Пусна детето, за да може да сменя скоростите, превключи на трета и ускори колата по магистралата в посока Монтрьо, като придържаше с една ръка бебето.

Крисчън плачеше. На небето се появи фрагмент от луната, която излизаше иззад един облак и се мушваше зад друг, пак се показваше над върховете на дърветата и не изоставаше от колата, чак докато Реми накрая спря пред вилата на Лекси.

Четиридесет минути от старта до финала без произшествие. Когато вдигна бебето, за да го вземе в ръце, установи, че целият е мокър от пот. Бързо тръгна към вратата, която се отвори, преди да бе имал възможност да позвъни. Стария беше там, сякаш за да го поздрави, само че, съдейки по изражението на лицето му, той не беше никак доволен. Зад него стоеше Имоджин. Бебето продължаваше да плаче.