Лий Чайлд - 61 часа

Известно време той гледаше някъде в пространството. После процеди:

— Глупаво.

— Кой или какво? — вдигна глава Джанет Солтър.

— Глупаво от моя страна.

— Защо?

— Трябва да се обадя по телефона — каза той, излезе в антрето и се обърна към полицайката, която дежуреше там. — Трябва ми домашният телефон на Андрю Питърсън.

— Не съм сигурна, че мога да ви го дам.

— В такъв случай го наберете вие. Аз няма да гледам.

Жената се подчини. Провери дали има сигнал и му подаде слушалката. Насреща вдигна Ким Питърсън.

— Извинявам се за безпокойството, но трябва да говоря с Андрю — каза Ричър, след като се представи.

— Но той току-що се прибра.

— Знам. Съжалявам, но е важно.

Паузата беше доста дълга. Може би беше отишла да го търси в кабинета. После гласът му прозвуча в слушалката:

— Проблеми?

— Напротив — отвърна Ричър. — Разбрах къде е ключът за каменната сграда.

Девет без пет вечерта.

Оставаха седем часа.

Ричър остана на телефона, за да чуе как Питърсън изброява задачите, които трябваше да изпълни. Сякаш мислеше на глас.

— Затворът е бил запечатан преди един час, нали така? Което означава, че сирените вече няма как да бъдат задействани. Допускам, че нашият човек може да се появи и без тях, но между него и свидетелката все пак има доста хора. Четирима в къщата, трима отвън. Всичките са добри, подбрани лично от мен. Следователно няма голямо значение дали ти си там, или те няма. Ти си излишен, разбира се, временно. Следователно можеш да излезеш. Съгласен ли си?

— Да.

— След десет минути ще мина да те взема.

Ричър се върна в гостната и срещна въпросителния поглед на Джанет Солтър. Обясни й, че трябва да излезе, къде отива и защо. После попита:

— Какво ще направите, в случай че полицаите си тръгнат?

— Ще се заключа в мазето.

— Със?

— С револвера.

— Кога?

— Предполагам, веднага.

— Правилно — кимна Ричър. — Веднага, незабавно, на секундата. Без никакво забавяне. Още преди ченгетата да са прекрачили през вратата. Заключвате се вътре и ме чакате да се върна.

— С паролата.

— Правилно — повтори Ричър. — Слизате долу, дори ако ченгетата все още са тук. В момента, в който усетите някакво раздвижване. Или притеснение, необичайна нервност, повишено чувство за тревога. Ясно ли е?

— Допускате ли, че онзи може да се появи въпреки присъствието на полицията?

— Надявай се на най-доброто, но планирай най-лошото. Ако ченгетата имат лоши предчувствия, те няма да ги споделят веднага. За да не изглеждат глупави, в случай че тревогата излезе фалшива. Трябва да се доверите на предчувствията си. И при най-малкото съмнение слизате долу и се заключвате. Бързо. Случайният куршум може да ви настигне толкова лесно, колкото и другият, предназначен специално за вас.

— Колко време ще отсъствате?

— Около два часа.

— Ще се оправя.

— Само ако изпълните онова, което ви казвам.

— Ще го изпълня. Обещавам. Ще се заключа долу и ще чакам паролата.

Ричър само кимна.

Това беше достатъчно.

Той излезе в антрето и навлече огромната шуба. Провери в джобовете за шапката, ръкавиците и револвера. Всичко беше на мястото си. Телефонът иззвъня. Жената, чийто пост бе на долното стъпало, вдигна слушалката и мълчаливо му я подаде.

— Да? — рече Ричър, очаквайки да чуе гласа на Питърсън.

— Намерихме една товарителница — рече гласът от Вирджиния. — Частична.

— И?

— Явно цял живот ще ти връщам услугата. Знаеш ли колко е трудно да се открие такова нещо? Някакво ненужно листче хартия отпреди петдесет години?

— И те си имат чиновници също като нас. Това им е работата.

— Но вдигат пара до Бога.

— Не им вярвай. Какво пише в товарителницата?

— Четирийсет тона излишъци с военно предназначение, пренесени по въздуха от Осма военновъздушна база в Обединеното кралство. Намира се някъде в Източна Англия, а по време на Втората световна война е била база на бомбардировачи. В средата на петдесетте години на миналия век са закрили няколко такива. Пистите им били къси.

— Уточнява ли се какво представляват излишъците?

— И да, и не. Описани са като вещи от първа необходимост за самолетните екипажи. С името на производителя, което никой не си спомня, плюс някакъв код, който никой не е в състояние да разбере.

— Дори момчетата от „Лакланд“?

— Дори и те. Става въпрос за наистина древна история.

— Доколкото познавам древната история, ние никога не сме пренасяли през океана излишъци от Втората световна. Или сме ги изхвърляли на място, или сме ги продавали на някого. Парите от продажбите са оставали в местна валута, а после са били използвани за стипендии „Фулбрайт“. С един куршум два заека. Отърваваме се от ненужни вещи и същевременно популяризираме идеята за мир, братство и взаимно разбирателство. С помощта на образованието.