Лий Чайлд - 61 часа

— Животът е гадна работа, пич.

— Как ме нарече? — вдигна вежди Ричър.

— Опитах се да вляза в ролята на калифорнийска блондинка.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Ти не си калифорнийска блондинка.

— Това добре ли е?

— Предпочитам да си брюнетка. Очите ти кафяви ли са?

— Позна.

— Дълга коса?

— По-дълга, отколкото трябва.

— Отлично.

— Може би ще пожелаеш да чуеш и останалите подробности?

— Честно казано, не знам нищо за тях.

— Добре — засмя се тя. — Признавам, че си прав.

— Ръст?

— Метър и седемдесет и три.

— Бледа или мургава кожа?

— Нито едното, нито другото. Но имам добър загар.

— Искаш ли да видиш Южна Дакота през зимата?

Тя отново се засмя.

— Предпочитам плажовете.

— И аз. Къде си родена?

— В Монтана. В малко градче, за което никога не си чувал.

— Все пак опитай. Бил съм в Монтана.

— Хънгри Хорс.

— За пръв път го чувам.

— Нали ти казах? Намира се съвсем близо до Уайтфиш.

— Харесваш ли службата си в армията?

— А ти?

— Нали имаш досието ми?

— Имам го. И затова се питам защо не си напуснал навреме, след като си ненавиждал службата си?

— Никога не съм я ненавиждал. Нито за миг. Исках само да отстраня някои нейни недостатъци.

— Което не е влизало в правомощията ти.

— Разбрах го с течение на времето — въздъхна Ричър и очите му пробягаха по коридора. Затворената врата, тъмната ламперия, маслените платна, персийския килим. Солидното дърво, восъка, лаковото покритие, патината. Вече разполагаше с цялата информация, на която можеше да разчита от 110-а част. Нямаше причини да продължава този разговор.

— Какво всъщност правиш там, в Южна Дакота? — обади се гласът.

— Автобусът, с който пътувах, катастрофира. Така се озовах тук.

— Животът е хазарт.

— Но тестето беше белязано. Никога не съм катастрофирал на някое топло и приятно място.

— Прилично ли се държиш там?

— Защо да не се държа прилично?

— Досието ти съдържа отметки за запитванията, направени от други служби. ФБР, местна полиция и тъй нататък. Трябва да ти кажа, че тези питания запълват половината от съдържанието му. През последните дванайсет години мнозина са проявявали интерес към теб.

— А през последните два-три дни?

— Има едно запитване от някой си Томас Холанд от болтънската полиция.

— Той е шефът на управлението. Вероятно рутинна справка. Искал е да разбере дали съм достатъчно квалифициран, защото има нужда от помощта ми. Още когато беше сигурен, че онази каменна сграда е собственост на армията. Нещо ново?

— Не.

— Защото се държа прилично.

Продължителна пауза.

Време за раздяла.

— Как се казваш? — попита той.

— Има ли значение?

— Бих могъл да разбера. При сегашното състояние на армията сигурно те има в някой уебсайт.

— Шегуваш ли се? Това е елитната сто и десета част. Няма начин да ме има където и да било. Ние не съществуваме.

— Та как ти беше името?

— Сюзан.

— Хубаво име.

— И аз си го харесвам.

Още една продължителна пауза.

Време за раздяла.

— В „Лакланд“ ли служи твоят човек във Военновъздушните сили?

— Да. Свързал се е с архива им в Колорадо.

— Помоли го да опита още веднъж. Тези неща са били превозени по въздуха, следователно все някъде трябва да има документ за транспортирането им.

— Ще го направя.

— Ще ми звъннеш ли пак? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш.

Ричър отиде в кухнята и си наля още една чаша кафе. В къщата цареше тишина. Навън също липсваха подозрителни шумове. В атмосферата се усещаше особеното напрежение, което съпътства всяка охранителна дейност. Ричър познаваше този вид тишина. Беше я усещал стотици пъти. Взе чашата си и влезе в гостната. Джанет Солтър продължаваше да чете. Тя вдигна глава и отбеляза:

— О, направили сте кафе.

— Надявам се, че не възразявате.

— В никакъв случай. Искате да сте бодър, така ли?

— Докато ми се приспи — кимна той.

— Как беше тя?

— Коя?

— Жената от Вирджиния.

— Добре.

Ричър пристъпи към прозореца и огледа улицата. Сняг, лед, неподвижна патрулка, замръзнали клони, раздвижени от вятъра. Разсеяна лунна светлина, високи облаци в небето, едва доловимо оранжево сияние от уличното осветление по-надолу.

— Всичко изглежда спокойно — заключи той.

— Мислите ли, че щатските и федералните затвори извършват вечерните си проверки по едно и също време с общинските? — попита Джанет Солтър.

— Предполагам.

— В такъв случай сме във временна безопасност, нали така? При преброяването не са установени липси, което означава, че до сутринта не могат да се очакват масови безредици.