Лий Чайлд - 61 часа

— По принцип е така.

— Но?

— Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото.

— Това ли е мотото ви?

— Едно от многото.

— Какви са останалите?

— Никога не прощавай и никога не забравяй. Направи го веднъж, но както трябва. Жънеш онова, което си посял. Плановете отиват по дяволите в момента на първия изстрел. Закриляй и служи. Почивка от служебния дълг няма.

— Очевидно сте толкова суров към себе си, колкото и към околните.

— Това е жестоко, но справедливо.

— Аз май няма да издържа още дълго на това напрежение.

— Надявам се, че няма да ви се наложи.

— За пръв път в живота си изпитвам страх. Елементарно, нали?

— Въпрос на избор — отвърна Ричър. — Нищо друго.

— Всички се страхуват от смъртта.

— В тази връзка имам още едно мото: не аз се страхувам от смъртта, а тя от мен.

— Звучи така, сякаш убеждавате себе си.

— Всички го правим, повярвайте ми.

— Значи все пак се страхувате от смъртта.

— Рано или късно всички ще умрем. Важното е как.

Джанет Солтър помълча известно време, после промълви:

— Преди две години се запознах с приемника ми в Йейл. На някаква конференция на библиотекарите. Беше доста интересно. Предполагам, че и вие сте се почувствали така, разговаряйки с жената от Вирджиния.

— Тя не е моя приемничка. Поне не пряко. Между мен и нея е имало няколко души. Връзката е далечна, почти археологическа.

— Тя по-добра ли е от вас?

— Вероятно.

— И аз останах със същото чувство. Отначало бях депресирана, но после осъзнах, че би трябвало да съм доволна. Прогресът никога не спира. Светът се движи напред.

— От колко време сте в пенсия?

— Малко повече от десет години.

— Значи сте се прибрали тук, преди да построят затвора.

— О, години преди това. Тогава градът беше различен. Е, може би не чак толкова. Истинската промяна все още предстои. В момента сме в преходен етап. Истинската промяна ще настъпи, когато свикнем с нея. Сега сме град, в който има затвор. Но не след дълго ще се превърнем в затворнически град.

— Как беше тогава?

— Хубаво и спокойно градче — отвърна Джанет Солтър. — Два пъти по-малко от сега. Никакви закусвални и кафенета, само един мотел. Началник Холанд беше млад, имаше семейство. Като Андрю Питърсън. Не знам защо, но за мен точно това символизира промяната. Тогава всичко беше усмихнато, младо и въодушевено. А не старо, уморено и сиво като сега.

— Какво се случи със съпругата на Холанд?

— Рак. За щастие бърз. Дъщеря им Лиз беше на петнайсет. Може да ви прозвучи странно, но тя се справи много добре. Беше кръстена на майка си. С тази разлика, че на нея й викаха Лиз, а майка й беше Бети. Приличаха си във всичко. Което може би е било тежко за Холанд, но той го преодоля. Вече беше зает с плановете за новия затвор, които запълваха времето му.

— А каква беше причината за развода на Лоуъл?

— Вече ви казах, че не знам. Но фактът, че никой не говори за него, е доста многозначителен.

— По негова вина или по нейна?

— Мисля, че по негова.

— Питърсън спомена, че има сестра, която много прилича на него.

— Донякъде. Много е млада. Прилича по-скоро на племенница.

— А вие ще останете ли тук, когато това място се превърне в затворнически град?

— Аз ли? Мисля, че съм прекалено стара, за да се местя. А вие?

— Не мога да остана тук. Много е студено.

— Но все някъде ще трябва да се установите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— След трийсет години ще се чувствате по друг начин.

— Това е много далечна перспектива.

— Която ще се превърне в реалност много по-скоро, отколкото си мислите.

Ричър остави празната чаша на ниската масичка. Не беше сигурен дали иска да остане в стаята, или да я остави да си чете на спокойствие. Не знаеше какво предпочита.

— Седнете — подхвърли тя. — Ще имам много време за четене, когато всичко това свърши.

Той седна.

— Достатъчно топло ли ви е? — попита тя.

— Добре съм.

И наистина беше добре. Старият радиатор под прозореца излъчваше изобилна топлина. Топлата вода в тръбите неуморно циркулираше из къщата. Чуваше я. Особено острата извивка горе, точно над стълбите, която съскаше малко по-силно. Представи си как бучи горелката в сутерена. Чу помпата, работеща на високи обороти. Неограничена топлина, достъпна двайсет и четири часа в денонощието. Далеч по-добра от системата, която действаше в преустроената ферма на Андрю Питърсън. Там старата печка на дърва изстиваше през нощта и рано сутрин вече беше студена.