Лий Чайлд - 61 часа

— Сериозно ли говориш?

— Такава е човешката природа, Андрю. Трябва да свикнеш с нея.

— Трябва ли да се върнем?

— Не — отвърна след кратък размисъл Холанд. — След малко и бездруго ще го направим. В най-лошия случай мисис Солтър ще остане сама за пет-шест минути. Може би за десет. Риск, който ще поемем. Но аз продължавам да твърдя, че изобщо не биваше да идвате.

— А ти защо си тук? — попита Ричър.

Холанд бавно спря поглед върху него.

— Защото и аз се досетих къде може да бъде ключът.

— Браво. Добра работа.

— Не съвсем. В нощ като тази всеки с малко ум в главата би се досетил.

— Къде е? — нетърпеливо попита Питърсън.

Ключът беше в нафтовата печка на първата къща. Отлично скривалище, с вградено ограничение на достъпа. Твърде горещо, за да бъде претърсено при предишното им посещение, хладно на пипане в момента. Също като печката на дърва в дома на Питърсън. Изгори цялото място, а после разрови пепелта. Ключът на Военновъздушните сили може би е направен от същия метал, който използват за бойните глави. Лесно ще оцелее в огъня. Гласът от Вирджиния се оказа прав. Ключът беше оцелял. Нищо му нямаше. Просто го бяха пуснали близо до горелката, където се беше нагрял и изстинал без никакви поражения. Тежък и масивен, с Т-образна форма, дълъг около осем сантиметра. Сложна резба на зъбците, изработени от някакъв рядък метал, излъчващ матов блясък. Може би титан. Останка от отдавна отминали времена на обща параноя, когато никой не бе задавал скептични въпроси относно цената.

Ричър го измъкна от печката и го подаде на Холанд. Началникът го понесе към металната врата на каменната сграда. Вкара го в процепа и го завъртя. Ключалката звучно изщрака.

Ричър натисна бравата, която се завъртя шейсет градуса надолу. С тежко, но точно движение като на старомоден банков сейф. Самата врата се оказа изключително тежка. Може би цял тон. Външната й повърхност представляваше петсантиметрова стоманена плоча. Тя влизаше в правоъгълна рамка, широка около двайсет и пет сантиметра, вградена дълбоко в камъка на стените и пода. Приличаше на стоманена кутия с дебели заварки на пантите. В затворено положение конструкцията се превръщаше в трийсетсантиметрова част от стената, без никакви външни пролуки. Пантите бяха солидни, но недостатъчно смазани. Те силно проскърцаха, но вратата покорно се отвори. Ричър се пъхна в шейсетсантиметровия процеп, опря гръб в нея и силно я бутна. За миг изпита чувството, че тика стар пикап, който отказва да запали.

Във вътрешността на каменната сграда цареше непрогледен мрак.

— Фенерчета — заповяда Холанд.

Питърсън изтича до колите и се върна с три фенерчета. Включиха ги едно след друго. Пред очите им се разкри бетонен бункер с размери седем на десет метра, висок към два етажа. Камъкът се оказа само външна облицовка. Отвътре сградата беше изградена от сив безличен бетон. В средата започваше спираловидно стълбище, което се спускаше в отвесна шахта. От нея излиташе сух и застоял въздух като от гробница на фараон. Шахтата представляваше съвършена окръжност, пробита в шейсетсантиметровия бетонен под. Стълбата беше направена от заварени стоманени профили, които се извиваха надолу и чезнеха в мрака.

— Няма асансьор — рече Питърсън.

— За асансьор е нужно твърде много електричество — промърмори Ричър, опитвайки да преодолее рационалното си подсъзнание, което настояваше, че спиралата е двуизмерна. Спираловидното стълбище бе само по себе си оксиморон. Следователно това бе винтообразно стълбище. Винтообразната конструкция винаги е триизмерна. Но той не каза нищо. Опитът го накара да си замълчи. Може би Сюзан от Вирджиния щеше да го разбере. А може би не.

— Представяте ли си? — прошепна Холанд. — На седем години влизаш в тая дупка, с ясното съзнание, че няма да излезеш от нея, докато не остарееш!

— Ако изобщо стигнеш до нея — поклати глава Ричър. — Което едва ли би могло да се случи. Цялата концепция е налудничава. На практика са построили най-скъпия склад в света, нищо повече.

На пода от двете страни на шахтата стърчаха две широки вентилационни тръби от стомана. С диаметър около шейсет сантиметра, издигащи се на метър от пода. Приличаха на комини върху плосък покрив. В бетонния таван над тях се виждаха две кръгли дупки. Едната би трябвало да засмуква чист въздух с помощта на вентилатори и филтри за пречистване, а другата — да изхвърля навън замърсения въздух. И двете недовършени. По всяка вероятност фалшивите комини на покрива бяха изолирани отвътре с метални капаци. Временно решение, останало в сила цели петдесет години. Във вътрешността на бункера не се виждаха следи от дъжд и сняг.