Лий Чайлд - 61 часа

Ричър се приближи до едната тръба и насочи фенерчето си във вътрешността й. Все едно че надничаше в кладенец. Дъно не се виждаше. Вътрешността на тръбата беше облицована с неръждаема стомана. Гладка и лъскава. Предназначена за максимално ефикасно движение на въздуха. Без завихряне, без натрупване и задържане на боклуци. Без необходимост от периодично почистване. Изчисленията са били безпощадно ясни — нямало да има живи хора, които да го правят.

Ричър отстъпи крачка назад, облегна се на парапета и насочи фенерчето си надолу. Нищо, с изключение на стъпала. Много стъпала, извиващи се около обикновена стоманена тръба. Без парапети, за които нямаше място.

— Тук е много дълбоко — рече той. Отдолу му отвърна неясно ехо.

— Вероятно така е трябвало да бъде — отвърна Холанд.

Някога боядисани в черно, стъпалата бяха излъскани по ръбовете. Предпазният парапет в началото им беше протрит и мазен.

— Аз ще сляза пръв — обади се Питърсън.

Десет без пет вечерта.

Оставаха шест часа.

Преди да тръгне, Ричър изчака главата на Питърсън да се отдалечи на около два метра и половина. Стълбите се спускаха в абсолютно кръгла шахта от гладък бетон. Доста тясна. Явно бяха изпитвали сериозни трудности при строителството. Гласът от Вирджиния му беше прочел извадки от изпратените по факса документи: Поради особеностите на терена строителните планове са били променяни няколко пъти. По всичко личеше, че сондажните дейности са били ограничени до минимум. Диаметърът беше малък. Раменете на Ричър опираха в бетонната стена от външната му страна и в стоманената тръба отвътре. Но краката му създаваха по-сериозни проблеми. Бяха прекалено големи. Стъпалата на винтообразното стълбище се стесняваха отвън навътре. Това го принуждаваше да стъпва на петите си през цялото време. На връщане щеше да стъпва на пръстите си.

Спускаха се все по-надолу. Първо Питърсън, после Ричър и накрая Холанд. Петнайсет метра, двайсет и пет, трийсет. Светлината на фенерчетата играеше по стените. Металните стъпала под краката им глухо кънтяха. Въздухът беше неподвижен и сух. И по-топъл. Като в мина, дълбоко под земята.

— Виждаш ли нещо? — подвикна Ричър.

— Не — отвърна Питърсън.

Продължиха надолу, движейки се като тирбушон в коркова тапа. Светлината на фенерчетата се въртеше по посока на часовниковата стрелка, обливайки гладките бетонни стени. Периодично навлизаха в странни акустични джобове, където цялата конструкция започваше да резонира, а стъпките им предизвикваха някакви чудновати хармонични тонове. Сякаш земните недра пееха.

Шейсет метра.

После още няколко.

— Мисля, че стигнах — обади се най-сетне Питърсън.

Преди да го настигне, Ричър направи още два пълни оборота.

После спря и седна на предпоследното стъпало.

Лъчът на фенерчето му се плъзна наляво и надясно, а после нагоре и надолу.

Лоша работа.

В главата му отново отекна гласът от Вирджиния: Някакви строителни затруднения са направили обекта безполезен за всякакви други цели.

Така беше.

Стълбищната шахта свършваше в подземна бетонна камера. Съвършено кръгла. Около шест метра в диаметър. Не по-голяма от обикновен хол. Но кръгъл. Като хол в някакъв научнофантастичен филм. В стените му бяха пробити осем отвора, водещи до осем хоризонтални коридора, разположени във всички посоки на компаса. Като спици на велосипед. Коридорите тънеха в пълен мрак. Отворите към тях бяха абсолютно квадратни. Подът беше твърд, плосък и сух. Таванът — също. Едно спретнато и добре изградено пространство. Добре планирано и добре изпълнено. Идеално за предназначената цел, а именно за детско сиропиталище.

Това, което го правеше негодно за всичко друго, беше таванът. Само на метър и шейсет от пода. Труден терен. Кръглата стая и симетричните коридори бяха издълбани в тясната пукнатина между две тектонични плочи от изключително твърда скала. Ниският таван беше принудителна отстъпка пред действителността. И може би професионално разочарование. Но теоретически достатъчен за група деца без придружители, отчаяни и гладни. Ричър си представи строителите, изправени пред неочаквания проблем. Разглеждат геоложките проучвания, изчисляват средния ръст за отделните възрастови групи, свиват рамене и променят строителните планове, примирявайки се с неизбежното. Приемливо от техническа гледна точка, заключават те. Единственият стандарт, който признават военните инженери.

Но помещението не беше приемливо за нищо друго. От техническа или всяка друга гледна точка. Неприемливо за подготовка на морски пехотинци и всякаква друга военна дейност. Неприемливо за възрастни хора с нормален ръст. Питърсън се придвижи на два-три метра от центъра на помещението. С подгънати колене и наведена глава. На практика пълзеше. Раменете му опираха в тавана. Приличаше на някакъв абсурден изпълнител на руски фолклорни танци.