Лий Чайлд - Време за умиране

Моторчето се включи и барабанът започна да се върти. Въжето се опъна и затрептя като тетивата на лък, издълбавайки дълбок улей в ламарината на покрива. Барабанът забави ход, но после захапа и продължи да се върти. Пикапът клекна на пружините си. Ричър мина отзад. Първият мъж се влачеше по чакъла с безжизнено отпуснати крайници. Тялото му бавно се насочваше към ръба на каросерията. После въжето зае вертикално положение и застърга по метала. Коланът на мъжа се огъна, но издържа тежестта на тялото, което бавно се вдигна във въздуха. Гърбът му се изви като дъга, ръцете и краката му увиснаха надолу. Ричър изчака още малко, после започна да го бута напред, нагласи го над каросерията и спря лебедката. Протегна ръце и успя да освободи куката. Повтори процедурата и с другия. Приличаше на ветеринар, когото са повикали да прибере две мъртви крави.

Той измина осем километра на юг, после намали и спря пред общата алея, която водеше към трите самотни къщи. Боядисани в бяло от предишни поколения, те все още излъчваха сивкаво сияние под лунните лъчи. Солидни, наредени в полукръг постройки, с малко разстояние между тях. Никакви декоративни храсти. Само подравнен, обрасъл с трева чакъл, на който бяха паркирани три автомобила. Зад тях се виждаше телена ограда с метални стълбове, отвъд която се простираше пусто и равно поле.

Светеше само един от партерните прозорци на къщата вдясно. Всичко друго тънеше в мрак. Ричър изтегли пикапа десетина метра напред, после включи на заден и го вкара в алеята. Гумите заскърцаха по чакъла, достатъчно шумно, за да привлекат вниманието. Измина около петдесет метра, което беше горе-долу половината от разстоянието до къщите. После спря, слезе от кабината и отиде да свали задния капак. Покатери се в каросерията, грабна за колана единия от пребитите бабаити и го повлече към ръба. Там се изправи, опря крак в бедрото му и силно го бутна. Тялото прелетя около един метър и с тътен се стовари на алеята.

Обратна пратка.

Повтори маневрата и с втория, който се стовари върху колегата си. После вдигна капака, скочи от каросерията и се мушна в кабината. Потегли бързо, без да гледа назад.

Четиримата Дънкан все още седяха около масата в кухнята на Джаспър. Това не беше официално заседание, но те се възползваха от обстоятелствата, за да обсъдят дългия списък с предстоящи задачи. Тревожеха се най-вече от извънредната ситуация, възникнала на канадската граница.

— Нашият приятел на юг започва да ни притиска — обяви Джейкъб.

— Няма как да контролираме нещо, което е извън контрол — поклати глава Джонас.

— Опитай се да му го обясниш.

— Ще си получи доставката.

— Кога?

— Когато е възможно.

— Но той плати в аванс.

— Както винаги.

— Много пари.

— Както обикновено.

— Този път е ядосан. Иска действия. Но се случва нещо странно. Когато ми се обади, останах с чувството, че продължава някакъв разговор.

— Какво?

— Явно беше притеснен. Едновременно с това и доста кисел, сякаш не го приемаме на сериозно. Сякаш беше осъществил предварителни, но безплодни контакти. Сякаш сме пренебрегнали предупрежденията. Аз останах с усещането, че е разгърнал на трета страница, докато ние все още сме на първа.

— Май започва да си губи ума.

— Освен ако…

— Освен какво?

— Освен ако не е разговарял веднъж или два пъти с някой от нас.

— Не и с мен — обяви Джонас Дънкан.

— Нито пък с мен — добави Джаспър Дънкан.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Питам, защото няма друго обяснение. Да не забравяме, че не бива да обтягаме отношенията си с тоя тип. Той е безкрайно неприятен и доста опасен.

Братята на Джейкъб едновременно повдигнаха рамене. Наближаваха шейсет, яки и обрулени от живота, солидни като пожарни кранове.

— Хич не гледайте мен — обади се Джонас.

— Мен също — побърза да се обади Джаспър.

Само Сет Дънкан мълчеше. Не беше казал нито дума. Синът на Джейкъб.

— Какво не ни казваш, момче? — попита баща му.

Сет бавно вдигна очи от масата. Алуминиевата шина правеше лицето му странно. Баща му и двамата му чичовци го гледаха втренчено.

— Не аз счупих носа на Елинор тази вечер — промълви той.

Джаспър Дънкан отвори един от кухненските шкафове и измъкна начената бутилка уиски „Ноб Крийк“. После пъхна пръсти в четири очукани чаши на плота и ги пренесе на масата. Махна тапата на шишето, наля четири щедри дози и ловко плъзна чашите по издрасканото дърво. Част от малък и познат на всички ритуал. Роднините му го изчакаха да седне и отпиха по глътка. Стъклените чаши изтропаха обратно на масата. Четири глухи почуквания, прозвучали необичайно силно в тишината на нощта.