Лий Чайлд - Време за умиране

— Започни отначало, синко — въздъхна Джейкъб Дънкан.

— Сам ще се оправя — поклати глава Сет Дънкан.

— Като те слушам, май няма да се оправиш.

— Той е мой клиент.

— Беше, преди време — поправи го Джейкъб. — Но ние сме семейство и вършим всичко заедно. Няма такова нещо като странични сделки.

— Оставяхме пари на масата.

— Няма смисъл да се връщаме към миналото. Ти откри човек, готов да плати по-висока цена за една и съща стока, и всички бяхме доволни. Но наградата носи рискове. Никой не дава пари за нищо. Няма безплатен обяд. Затова казвай какво се случи.

— Закъсняхме с една седмица.

— Нищо подобно. Никога не работим с фиксирани дати.

Сет Дънкан не отговори.

— Какво? — изгледа го Джейкъб Дънкан. — Да не би да си гарантирал датата на доставката?

Сет Дънкан мълчаливо кимна.

— Направил си грешка, синко — поклати глава Джейкъб. — Отлично знаеш, че не можем да си позволим фиксирани дати. Стотици фактори са извън нашия контрол. Например метеорологичната обстановка.

— Използвах най-лошия сценарий.

— Твърде много мислиш. Винаги има нещо по-лошо от най-лошото, бъди сигурен в това. И тъй, какво стана?

— Двама се появиха у дома. Преди три дни. Негови хора. Опасни типове.

— Къде беше Брет?

— Принудих се да му кажа, че ги очаквам.

— А наистина ли ги очакваше?

— Горе-долу.

— Защо не ни каза?

— Защото ще се оправя сам.

— Май не се оправяш много добре, синко. Какво искаха тези хора?

— Казаха, че носят съобщение от шефа си. Бил много недоволен. Казах, че разбирам. Обяснявах, извинявах се. Но те отвърнаха, че това не е достатъчно. Имали заповед да оставят следи. Казах им да не го правят, защото имам бизнес и се срещам с хора. Те обаче държаха на своето и удариха Елинор.

— Просто ей така?

— Първо попитаха и ме принудиха да се съглася. Принудиха и нея. Накараха ме да я държа, докато я удряха. По-късно й се извиних. А тя рече: „Каква е разликата? Те сега или ти по-късно?“ Знаеше, че съм много ядосан.

— После?

— Помолих за една седмица отсрочка, но те ми дадоха четирийсет и осем часа.

— Значи тази вечер отново са се появили?

— Да. И повториха всичко.

— А кой е онзи тип в ресторанта? Някой от тях?

— Не. Вече ти казах, че го виждам за пръв път.

— Случаен минувач, както предполагахме — обади се Джонас Дънкан. — Защитник на слабия пол.

— Е, добре поне, че той ни се махна от главата — каза Джейкъб.

Миг по-късно дочуха скърцане на гуми по чакъла. Някакъв автомобил влизаше в алеята им. Движеше се бавно, моторът виеше на ниска предавка. Спря на известно разстояние от къщата, без да изключва двигателя. След кратка пауза се разнесе глух тътен, сякаш примесен с изпускането на въздух от гърдите. Нова пауза, после чуха втори подобен тътен. Автомобилът се оттегли. Този път по-бързо, с превключване на скоростите. После отново се възцари нощната тишина.

Джонас Дънкан пръв стигна до вратата. На петдесетина метра надолу по алеята се виждаше странна купчина, осветена от луната. На двайсет започна да му става ясно какво представлява тя. На пет вече можеше да установи и състоянието на младите горили.

— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.

— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.

Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.

Ричър спря пикапа до унищоженото субару и се насочи към вратата на бунгалото, където го чакаше собственикът. Мистър Винсънт. На тъмно косата му изглеждаше черна.

— Патрона ли сменяте? — любезно попита Ричър.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам.

— Но?

— Не можете да останете тук.

— Платих трийсет долара — напомни му Ричър.

— Ще ви ги върна, разбира се.

— Въпросът не е в това. Сделката си е сделка. Не съм повредил обзавеждането.

Винсънт не отговори.

— Те вече знаят, че съм тук — добави Ричър. — Къде бих могъл да отида?

— Преди всичко беше окей.

— Преди какво?

— Преди да ми кажат да не ви оставям тук. Незнанието на закона не е престъпление. Но сега, след като ме информираха, вече не мога да им откажа.

— Кога ви информираха?

— Преди две минути, по телефона.

— Винаги ли изпълнявате онова, което ви наредят?

Винсънт не отговори.

— Тъп въпрос, предполагам — промърмори Ричър.

— Мога да изгубя всичко, което съм изградил със собствените си ръце. Включително и семейството си. След всичките тези години…

— От хиляда деветстотин шейсет и девета насам?

— Откъде знаете?