Лий Чайлд - Време за умиране

После отново насочи вниманието си към онзи, който доскоро размахваше френския ключ. Изчака го да се претърколи в удобна позиция и му нанесе съкрушителен ритник в челото. Наведе се за ключа и с две точни движения строши китките му — раз, два . После направи същото и с мъжа, който държеше чука — три, четири . Тези двамата бяха нечие оръжие. Никой войник не си позволява да зареже изоставените муниции на врага, без да ги обезвреди.

Съпругата на доктора наблюдаваше развоя на събитията от вратата на бунгалото. На лицето й беше изписан ужас.

— Какво? — неприязнено я изгледа Ричър.

Пикапът продължаваше да мърка с работещ двигател и запалени фарове. Двете горили представляваха тъмни купчини отвъд обсега на светлината. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма плът, вече в хоризонтално положение. Много трудно щяха да ги преместят.

— Какво ще правим сега? — нервно попита съпругата на доктора.

— Моля? — вдигна глава Ричър.

— Бих желала да не правите това.

— Защо?

— Защото нищо добро не ни чака.

— Защо? Какво става тук, по дяволите? Кои са тези хора?

— Нали ви казах — футболисти.

— Не тези, а Дънкан — поклати глава Ричър. — Хората, които са ги изпратили.

— Видяха ли ме?

— Тези двамата? Съмнявам се.

— Дано. Не искам да се забърквам.

— Защо? Какво става тук?

— Това не е ваша работа.

— Кажете го на тях — промърмори Ричър.

— Изглеждахте бесен — отбеляза тя.

— Аз ли? Нищо подобно. Бях само леко заинтригуван. Ако бях бесен, сега щяхме да почистваме тук с пожарникарски маркуч. Но при създалата се ситуация един повдигач ще ни свърши по-добра работа.

— Какво ще правите с тях?

— По-добре ми разкажете за тези Дънкан.

— Семейство са и това е всичко. Сет, баща му и двамата му чичовци. Едно време се занимаваха със земеделие, а сега имат транспортна фирма.

— Кой от тях наема футболистите?

— Не знам кой взема решенията. Може би ги вземат с мнозинство, а може би всички трябва да са съгласни.

— Къде живеят?

— Къщата на Сет вече я знаете.

— Имам предвид другите трима, по-старите.

— Южно от тук, съвсем наблизо. В три усамотени къщи.

— Видях ги — кимна Ричър. — Съпругът ви ги оглеждаше.

— Погледнахте ли ръцете му?

— Защо?

— Вероятно е кръстосал пръсти за късмет. Нали знаете — подсвиркваш си, докато минаваш покрай гробищата.

— Но защо? Какви са тези типове, по дяволите?

— Гнездо на стършели. Вие го разровихте с пръчка и сега трябва да изчезнете.

— А как трябваше да постъпя? Да ги оставя да ме пребият с онези инструменти?

— Ние правим именно това. Приемаме си наказанието с усмивка и покорно наведена глава.

— Какви ги дрънкате, за бога?

Тя замълча и поклати глава. След кратка пауза добави:

— Нищо особено, казваме си. Когато хвърлиш жабата в гореща вода, тя веднага изскача обратно. Но когато я пуснеш в студена вода и я нагрееш постепенно, тя си стои кротко, докато се свари.

— Това сте вие, така ли?

— Да, това сме ние.

— Искам повече подробности.

— Не — поклати глава жената. — От мен няма да чуете нищо лошо за фамилията Дънкан. Аз съм местно момиче, познавам ги цял живот. Те са чудесна фамилия, нищо им няма. Абсолютно нищо.

Съпругата на доктора изгледа продължително потрошеното субару и си тръгна. Ричър й предложи да я закара с пикапа на футболистите, но тя не пожела дори да го чуе. Прекоси паркинга на мотела и се стопи в мрака. Той насочи вниманието си към двамата, които лежаха на чакъла пред бунгалото. Никога не би могъл да вдигне изпаднал в безсъзнание мъж, който тежи над сто и трийсет килограма. Вероятно би се справил с тази тежест, ако е окачена на щанга. Но не и сто и трийсет килограма инертна плът с габаритите на хладилник.

Отвори вратата на пикапа и влезе в кабината. Вътре миришеше на боров ароматизатор и нагорещено масло. Включи на скорост, описа полукръг и върна назад към мястото, където лежаха двамата мъже. Слезе, мина отпред и огледа лебедката, монтирана към бронята. Беше електрическа. С моторче, свързано към барабан, на който беше навит тънък стоманен кабел с кука накрая. Имаше лост за отключване и бутон за навиване.

Ричър натисна лоста и започна да развива въжето. Три метра, пет метра, десет. Прехвърли го над кабината, а после го издърпа през каросерията към задния край. Свали капака и закачи куката на колана на мъжа, който бе по-близо. Върна се отпред, потърси бутона за навиване и го натисна.