Лий Чайлд - Време за умиране

Биячите прекратиха акцията си толкова внезапно, колкото я бяха започнали. Останаха край смазаната кола с отпуснати ръце, дишайки тежко.

Хиляди парченца стъкло проблясваха на неоновата светлина. Ехото от ударите върху ламарината бавно заглъхваше в неподвижния въздух.

Ричър съблече шубата си и я хвърли на леглото.

Двамата здравеняци се насочиха към бунгалото. Ричър отвори вратата и излезе да ги посрещне. Не знаеше дали ще победи или ще загуби, но искаше да избегне битката във вътрешността на бунгалото. Собственикът на мотела Винсънт и бездруго си имаше достатъчно проблеми.

Мъжагите спряха на няколко крачки от него. Стояха един до друг, в някаква странна симетрия, с отпуснати оръжия във външните си ръце. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма стегната плът, зачервена и потна в студения въздух.

— Ще ви задам една малка гатанка, момчета — подхвърли Ричър. — Вие сте изкарали четири години в колежа, учейки се да играете футбол. Аз пък съм бил тринайсет години в армията, където ме обучаваха да убивам хора. Въпросът е дали и колко съм уплашен?

Не получи отговор.

— Но вие сте се представили зле и никой не ви е предложил професионален договор — продължи той. — За разлика от вас аз бях толкова добър, че получих пълна колекция медали и повишения. Въпросът е колко уплашени сте вие?

— Не много — отвърна младежът с френския ключ.

Грешен отговор. Но разбираем. Да бъдеш сравнително добър гард или играч в отбора на колежа и да стигнеш до безплатния автобусен превоз до колежа в Линкълн несъмнено бе някакво постижение. Да излезеш на терена на стадион „Мемориал“ дори и като резерва автоматично те доближава до най-добрите. А фактът, че не си успял да сключиш професионален договор с някой отбор от Националната футболна лига, не е чак толкова голям срам. В света на спорта често става така, че линията между успеха и провала е много тънка, а причината да се окажеш от едната или другата й страна — твърде относителна. Тези хора бяха част от елита в продължение на двайсет години — отначало в квартала, после в града, региона, може би и щата. Популярни, глезени от фенове и от момичета, още от осемгодишни забравили какво е да губиш битка.

С тази разлика, че никога не бяха водили истински бой. Бяха безкрайно далеч от битките на хората, на които им плащаха да се бият или да умрат. Перченето и блъскането в училищния двор, на тротоара пред сладкарницата или късно вечерта пред боулинг залата е толкова далеч от истинския бой, колкото са далеч от „Супербоул“ двама дебелаци, разменящи си лениви пасове в парка. Тези момчета бяха аматьори. При това самодоволни аматьори, свикнали да печелят само от репутацията си или от предимството в количествено отношение. В реалния свят щяха да са мъртви още преди да замахнат.

В конкретния случай ставаше въпрос за лош избор на оръжие. Най-добро е стрелящото оръжие. След него идва пробиващото, а на трето място е режещото. Тъпите инструменти са далеч по-назад в списъка, защото забавят бързината на ръката. Неконтролируемата инерция при употребата им е неизгодна, когато се пропусне първият удар. И още нещо: когато се наложи да ги използваш, замахът задължително трябва да бъде отвътре навън, за да слееш ускорението и удара в едно плавно движение. Но тези двамата бяха застанали рамо до рамо и това предполагаше замах отвън навътре, което означаваше чукът и френският ключ да отлетят първо назад, да спрат и едва тогава да се насочат към целта. Първата част на това движение е ясна като телеграфно послание. Най-категоричното предупреждение на света, никаква изненада. Все едно, че пускаш обява във вестника или изпращаш телеграма чрез „Уестърн Юниън“.

Ричър се усмихна. Той беше израснал във военни бази, пръснати по целия свят. Беше се сражавал с твърдото като кремък потомство на морските пехотинци, усъвършенствайки бойните си умения срещу жестоките банди местни хлапаци по прашните улици на Азия и влажните улици на Европа. В сравнение с тях тези типове, помпали мускули из затънтените градчета на Тексас, Арканзас или Небраска, приличаха на пухена възглавница. Докато тях ги бяха учили да тичат и скачат, за да уловят топката, него го бяха размазвали и изправяли на крака професионалисти, които могат да ти строшат врата толкова лесно, че разбираш какво се е случило едва когато решиш да кимнеш и главата ти се търкулне на улицата. Сама, без тялото…

— Носим ти едно послание, приятел — обади се онзи с френския ключ.