Лий Чайлд - Време за умиране

Затова той се облече, завърза връзките на обувките си и зачака, наострил уши за пропукване на автомобилни гуми по чакъла.

Границата между Съединените щати и Канада се намираше на повече от седемстотин и двайсет километра северно от мястото, където беше отседнал Ричър. Най-дългата сухопътна граница в света следваше 49-ия паралел, пресичаше планини, пътища, реки и потоци, минаваше през градове, ниви и гори. В западната си част тя представляваше съвършено права линия с дължина около три хиляди километра, започваща от щата Вашингтон и стигаща до Минесота, абсолютно неохраняема от военна гледна точка, на пръв поглед безлюдна и нерегулирана, но едновременно с това наблюдавана далеч по-стриктно, отколкото допускаха обикновените хора. Между щатите Вашингтон и Минесота имаше петдесет и четири официални гранични пункта, седемнайсет от които работеха денонощно, трийсет и шест бяха отворени само през деня, а в един нямаше никакъв персонал. В замяна на това пък имаше телефони за постоянна връзка с отдалечените митнически служби. Останалата част от правата като конец линия се патрулираше от засекретен брой агенти, по нея имаше неуточнено количество видеокамери, а в земята бяха закопани многобройни сензори за движение. Правителствата от двете страни на границата имаха много добра информация за всичко, което се случваше там.

Но това беше само информация, а не доказани факти. Земята в щата Монтана източно от Скалистите планини беше предимно камениста, спускаща се плавно към равнини, залесени с иглолистни гори, сред които бълбукаха кристалночисти поточета и проблясваха девствени езера. Тук-там между дърветата се мяркаха песъчливи, покрити с борови иглички пътеки. Една от тях се виеше в продължение на километри, преди да се влее в черен път. След още много километри на юг въпросната просека опираше в тесен, покрит с чакъл път, който от своя страна свършваше до трудно забележимо сред дърветата шосе, водещо към малкото и забравено от бога градче Хог Париш.

Пикап с боядисана в сиво каросерия направи ляв завой и пое по разбитото, изпълнено с дупки шосе. Амортисьорите му жаловито скърцаха от неравностите. Движеше се на габарити, с изключени фарове. Напредваше бавно, но неотклонно в дълбокия мрак и хапещия студ. В един момент стигна до черния път и пое по меката пръст. Отляво и отдясно се виждаха дълги редици замръзнали стволове. Отгоре се открояваше къс от безлунното нощно небе, обсипано с едри звезди, а джипиес сателитите осигуряваха отлично наблюдение върху площ от хиляди километри, насочваха пикапа и маркираха границите на неговата сигурност.

След още много километри черният път най-сетне свърши, опирайки в песъчливата пътека. Пикапът забави ход, потъвайки в дълбоките коловози, който беше оставил при предишните си пътувания. Водачът предпочиташе да ги следва независимо от острите завои, защото те маркираха най-безопасното преодоляване на камъни и други скрити препятствия. Храсти и клони драскаха по каросерията. След около час машината спря на предварително избраното място, което се намираше на три километра южно от границата. Никой не знаеше къде точно са закопани сензорите за движение, но по единодушно мнение те бяха в рамките на зона от километър и половина, простираща се от двете страни на границата. Нещо като минно поле. За сигурност бяха прибавили още километър и половина. Околните храсти бяха изсечени, за да се осигури пространство за обръщане.

Пикапът даде на заден, обърна и спря напряко на песъчливата пътека, с предницата на юг. Габаритите угаснаха, двигателят заглъхна.

Започваше чакането.

Ричър продължаваше да седи във фотьойла. Изтекоха четирийсет минути, после час. През цялото това време той прехвърляше в съзнанието си маршрута, по който щеше да поеме на следващата сутрин. На юг до междущатската магистрала, а после на изток. Междущатската беше лесна — никога не беше имал проблеми да се придвижи на стоп. Тя беше осеяна с паркинги и места за почивка, движението беше оживено. По нея пътуваха както големи камиони, така и частни коли. Голяма част от водачите им се чувстваха самотни и с готовност приемаха компанията на стопаджии като него. Проблем беше отсечката преди нея — един пуст път посред пустошта. Откакто последният шофьор го бе свалил на някакво кръстовище, наоколо цареше пълна тишина. Никакъв шум от трафик. През нощта винаги беше по-зле, отколкото през деня, но въпреки това беше странно, че няма никакво движение. В Америка това се случваше много рядко. На практика не чуваше абсолютно нищо. Нямаше вятър, обичайните нощни звуци също липсваха. Напрягаше слух да чуе пропукването на чакъла под автомобилни гуми. Но не чуваше нищо, сякаш беше оглушал. Вдигна ръка и щракна с пръсти пред ухото си, просто за всеки случай. Не беше оглушал. Стана, отиде до тоалетната и се върна на мястото си.