Лий Чайлд - Време за умиране

После долови нещо.

Не беше шум от преминаващ автомобил, не беше вятър, не беше нощен звук.

Не бяха гуми по чакъла.

Бяха стъпки.

Стъпки по чакъла. Чифт. Леки и несигурни, приближаващи се. В рамката на прозореца се появи сянка. Крехка и дребничка, сгушена в палтото си.

Жена.

Тихо и колебливо почукване на вратата. От малка и нервна ръка, облечена в ръкавица. Може би бе някакъв номер. Измислен от неособено умен мъж, решил да изпробва за примамка слаба и безобидна жена, която да му вдъхне чувство за измамна сигурност и да го измъкне навън. Съвсем нормално беше жената да се чувства нервна и несигурна в тази роля.

Ричър безшумно прекоси стаята и влезе в банята. Отвори прозореца, откачи комарника и го сложи на дъното на ваната. После надникна навън, прекрачи перваза и стъпи на чакъла. Пое по една от боядисаните в сребристо греди, които рамкираха пътеката. Безшумно и внимателно, като въжеиграч. Движеше се обратно на часовниковата стрелка, обиколи кръглото бунгало и излезе в гръб на жената.

Беше сама.

На алеята нямаше коли, паркингът беше пуст. Никой не се притискаше отстрани на вратата, никой не клечеше под прозореца. Само жената, която видимо трепереше от студ. Беше облечена с вълнено палто, носеше шал. Без шапка. Може би бе четирийсетгодишна, дребна и разтревожена. Вдигна ръка да почука отново.

— Тук съм — обади се Ричър.

Тя ахна и се обърна с ръка на гърдите.

— Простете, че ви изплаших, но не очаквах гости — добави той.

— Би трябвало да очаквате — съвзе се тя.

— Всъщност сте права — кимна той. — Но не очаквах вас.

— Може ли да влезем вътре?

— Коя сте вие?

— Извинете — промърмори тя. — Аз съм съпругата на доктора.

— Приятно ми е — кимна Ричър.

— Може ли да влезем?

Ричър извади ключа от джоба си и отвори вратата. Пропусна жената и заключи отвътре. После прекоси стаята и затвори вратата на банята, през която нахлуваше студен въздух. Жената стоеше в средата на мокета.

— Моля, седнете — махна към фотьойла той.

Тя се подчини, без да разкопчава палтото си. Все още беше нервна. Ако носеше чантичка, вероятно щеше да я притиска към коленете си. Като един вид защита.

— Изминах пеша цялото разстояние до тук — каза тя.

— За да си приберете колата? Трябваше да оставите това на съпруга си. Разбрахме се да я вземе сутринта.

— Той е твърде пиян, за да шофира.

— Но утре със сигурност ще бъде окей.

— Утре ще бъде късно. Вие трябва да изчезнете от тук. Още сега. Намирате се в опасност.

— Мислите ли?

— Мъжът ми каза, че пътувате на юг, към междущатската. Ще ви закарам до там.

— По това време? — вдигна вежди Ричър. — Това са поне сто и шейсет километра.

— Двеста — поправи го тя.

— Посред нощ е — поклати глава той.

— Тук не сте в безопасност — настоя жената. — Съпругът ми ми разказа какво е станало. Забъркали сте се с онези Дънкан. Видели сте. Те със сигурност ще го накажат, но ще дойдат и за вас.

— Те? — вдигна вежди Ричър.

— Фамилията Дънкан. Четирима са.

— Как ще го накажат?

— О, не знам. Последния път му забраниха да стъпва тук за цял месец.

— Тук? Имате предвид бара на мотела?

— Това е любимото му място.

— Как така са му забранили?

— Казаха на мистър Винсънт да не му сервира. Той е собственикът.

— А защо собственикът на мотела трябва да се подчинява на тези Дънкан?

— Те имат транспортна фирма. Мистър Винсънт е подписал договор за доставки с тях. Принудили са го. Те така работят. Ако мистър Винсънт не играе по свирката им, някоя доставка със сигурност ще се забави. Друга ще се загуби, а трета ще пристигне със значителни щети. Той ще фалира. И го знае.

— Какво могат да причинят на човек като мен? — пожела да узнае Ричър.

— Те наемат футболисти, направо от колежа. „Корнхъскърс“. Достатъчно добри, за да получат стипендия, но без качества да пробият в Националната лига. Използват ги за телохранители и биячи. Яки типове.

Брет , помисли си Ричър.

— Бързо ще направят връзката и ще разберат къде сте — продължи жената. — Всъщност къде другаде бихте могли да бъдете? Ще ви посетят. Може би вече пътуват насам.

— Откъде?

— Гаражът им е на трийсет километра от тук. А повече от хората им живеят около него.

— С колко футболисти разполагат?

— С десет.

Ричър замълча.

— Споменали сте на мъжа ми, че пътувате за Вирджиния — добави тя.

— Така е — кимна той.

— Там ли живеете?

— Колкото на всяко друго място.