Лий Чайлд - Време за умиране

— Щастливо предположение. Кацането на Луната и всичко останало. Програмата „Аполо“.

— Помните ли шейсет и девета?

— Смътно.

— Най-хубавата година за мен. Случиха се много неща. Не знам какво стана после. Но тогава бях убеден, че сме на прага на нова епоха.

— Така беше — кимна Ричър. — Но не беше епохата, която сте очаквали.

— Съжалявам.

— А сега може би ще предложите да ме закарате до междущатската магистрала?

— Не мога да го направя. Ние не бива да ви подкрепяме по никакъв начин.

— Ние?

— Всеки един от нас. Заповедта вече е издадена.

— По всичко личи, че съм наследил един пикап — рече Ричър. — Мога и сам да стигна до там.

— Недейте — поклати глава Винсънт. — Ще го обявят за откраднат и общинската полиция ще ви хване още преди да сте преполовили пътя.

— Семейство Дънкан контролира и ченгетата, така ли?

— Не съвсем. Но откраднатият пикап си е откраднат пикап, нали?

— Значи искат да остана тук, а?

— Вече да. Започнали сте война, която те искат да довършат.

Изправен на студа между пикапа и бунгалото, Ричър бавно се оглеждаше. Нямаше кой знае какво да види. Синкавото сияние на неона стигаше само до потрошеното субару. Над главата му светеше ярка луна, небето беше обсипано с милиарди звезди.

— Има ли още кафе в онази кана? — попита той.

— Не мога да ви обслужа — поклати глава Винсънт.

— Няма да те предам — увери го Ричър.

— Сигурно ще ме наблюдават.

— В момента са заети да откарат двама ранени в болницата, която е на сто километра от тук.

— Не всички, сигурен съм.

— Това е последното място, на което ще ме потърсят. Вече са ти наредили да ме разкараш и едва ли допускат, че няма да изпълниш заповедта.

— Не знам.

— Да сключим споразумение — предложи Ричър. — Аз ще се разкарам, за да ти спестя неприятностите. А ти можеш да задържиш трийсетте долара, защото не си виновен за нищо. В замяна ще ме черпиш чаша кафе и ще отговориш на няколко въпроса.

Фоайето беше тъмно. Светеше само малка лампа зад бара. Мекото розово-червено сияние беше изчезнало, заменено от режещата очите зеленикавобяла светлина на неоновата тръба. Музиката беше изключена. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на лампата и тихото бучене на въздуха в отоплителната система. Винсънт напълни кафемашината с вода, загреба лъжица кафе от голям почти колкото барабан буркан и го сложи върху хартиен филтър с размерите на шапка. Машината заработи. Ричър слушаше бълбукането на водата и съскането на парата и гледаше как скъпоценната кафява течност започва да пълни каната.

— Започни от самото начало — рече той.

— Началото беше много отдавна — въздъхна Винсънт.

— Винаги е така.

— Те са стара фамилия.

— Винаги има такава.

— Първият, когото познавах, беше старият Дънкан. Фермер, наследник на поколения фермери. Предполагам, че първият от тях се е заселил тук още с раздаването на земята. Може би непосредствено след Гражданската война. Отглеждали царевица и фасул, постепенно разширили обработваемите площи на фамилията. А старецът ги наследил. Той има трима синове — Джейкъб, Джаспър и Джонас. Публична тайна е, че момчетата мразят фермата, но я поддържаха до смъртта на баща си. За да не разбият сърцето му.

После започнаха да продават и се ориентираха към бизнеса с камиони. Далеч по-малко работа. Разделиха имота и го продадоха на съседите си. Което звучеше напълно разумно. Площта, която е била голяма във времето на конете и мулетата, вече не изглежда такава. Трактори, ефективна икономика и още куп нови неща. По онова време цената на земята бе висока, но момчетата ловко подсладиха сделките, като предлагаха отстъпка в цената, ако съседите подпишеха договор да прибират реколтата си с помощта на „Дънкан Транспортейшън“. Което също звучеше разумно. Всички получиха онова, което искаха. Всички бяха доволни.

— Докато?

— Нещата бавно започнаха да се влошават. Възникна спор с един от съседите. Стара история, отпреди двайсет и пет години. Напрежението нарасна. Стигна се дотам, че в края на лятото реколтата на въпросния съсед остана на полето. Фамилията Дънкан просто отказа да я извози и тя изгни. През онази година човекът не получи нищо за труда си.

— Защо не е потърсил друг превозвач?

— По онова време семейство Дънкан вече държаха транспорта в целия регион. Никой превозвач нямаше сметка да бие толкова път само за реколтата от една ферма.

— А защо не я е прибрал със собствени сили?