Лий Чайлд - Аферата

— Пелегрино каза, че цял живот сте тук. В смисъл че сте имали предостатъчно време да опознаете местните.

— Това не е вярно — поклати глава тя. — Не цял живот. Била съм тук като малка, тук съм и сега. Но между двата периода има доста години.

В гласа й се долови нещо като копнеж. Особено в това меко изречено „между двата периода има доста години“.

— Къде бяхте в промеждутъка? — попитах аз.

— Обикалях света на разноските на богатия си чичо — каза тя.

В този миг за пръв път усетих опасността. Мисията ми имаше всички шансове да се провали. Просто защото вече бях чувал този отговор.

Сервитьорката донесе вечерята на Елизабет Деверо и моя десерт. Оказа се, че шерифката си беше поръчала същото като мен — огромен чийзбургер в гнездо от пържени картофи. Моят пай беше с праскови и едва се побираше в чинията. Кафето ми беше поднесено във висока керамична чаша. Пред Деверо имаше вода в обикновена стъклена чаша.

По-лесно е да оставиш пая си да изстине, отколкото димящ чийзбургер. По тази причина реших, че мога да взема думата, докато Деверо нямаше друг избор, освен да слуша и да прави кратки коментари.

— От Пелегрино разбрах, че напоследък сте затрупани с работа — започнах аз.

Деверо кимна с пълна уста.

— Смазана кола и убита жена — добавих.

Тя отново кимна и пъхна с върха на кутрето си палава капчица майонеза, която се опитваше да изскочи от устата й. Елегантен жест за едно доста неделикатно действие. Ноктите й бяха къси, добре оформени и лакирани. Имаше тънки ръце, леко загорели и жилави. Хубава кожа. Никакви пръстени. Включително и на левия безименен пръст.

— Има ли напредък в разследването? — попитах.

Тя преглътна, усмихна се и вдигна ръка като пътен полицай. Стоп. Изчакай.

— Дайте ми малко време, става ли?

Млъкнах и опитах пая си. Беше много добър, с мека коричка и ситно нарязани праскови. Вероятно местно производство. А може би внос от Джорджия. Не съм много наясно с отглеждането на плодове. Тя държеше чийзбургера с дясната си ръка, а с лявата прибираше картофките в средата на чинията един по един. Очите й бяха заковани в мен. Устните й блестяха от мазнината. Беше слаба и стройна. Вероятно защото имаше метаболизъм на ядрен реактор. От време на време отпиваше по глътка вода. Кафето, което изпих на един дъх, беше хубаво, но не можеше да се сравнява със сладкиша.

— Кафето не ви ли пречи на съня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Но само когато трябва да съм буден.

Тя допи водата си. В чинията й останаха няколко картофа и парче от чийзбургера. Избърса устните и пръстите си със салфетката, после я сгъна внимателно и я остави на масата. Край на вечерята.

— И тъй, има ли напредък в разследването? — повторих въпроса си аз.

Тя се усмихна на някаква мисъл и скръсти ръце. Наклони се леко встрани и ме огледа за втори път. От главата до краката, още по-бавно и по-внимателно.

— Бива си ви — каза. — Няма от какво да се срамувате. Всъщност вината не е ваша.

— В смисъл?

Деверо се облегна назад, без да сваля очи от моите.

— Баща ми е бил шериф на това място преди мен. Още преди да се родя. Печелил е изборите двайсетина пъти поред. Бил е твърд, но честен човек. Не се е страхувал от нищо, не е правил компромиси. Истински слуга на обществото.

— Убеден съм, че е бил такъв — кимнах.

— Но на мен тук не ми харесваше. Особено като дете. Нали си представяте? Затънтено място насред пустошта. За широкия свят научавах единствено от книгите, които получавахме по пощата. Пожелах да се махна.

— Не ви обвинявам — свих рамене аз.

— Но явно бях попила някои неща от татко. Като чувството за дълг към обществото например. Или привързаността към силите на реда. Имах чувството, че става въпрос за семеен бизнес, като всички останали.

Кимнах. Беше права. В тази професия децата тръгват по стъпките на родителите си много по-често от другите. С изключение на бейзбола. Синът на професионалния играч има осемстотин пъти по-голям шанс да влезе в Професионалната лига в сравнение с обикновените момчета.

— Поставете се на мое място — добави тя. — Към какво според вас бих могла да се ориентирам на осемнайсет?

— Не знам — отвърнах аз, въпреки че нещата бяха ясни. И не ми харесваха.

— Заминах за Южна Каролина и постъпих в морската пехота.

Кимнах. По-лошо от очакваното. По неизвестни причини бях заложил на ВВС.

— Колко време служихте там?

— Шестнайсет години.

Което означаваше, че сега е на трийсет и шест. Осемнайсет при мама и тате, шестнайсет в онова врящо гърне, плюс две като шериф на окръг Картър. Бяхме връстници.