Лий Чайлд - Аферата

Две минути и двеста метра по-късно стигнах до железопътната линия. Най-напред зърнах предупредителния знак на банкета. На едната от двете диагонално кръстосани летви пишеше ЖП, а на другата — ПРЕЛЕЗ. Металният прът, на който се държаха, беше оборудван с червени лампи, а някъде наблизо трябваше да има електрически зумер, затворен в метална кутия. Канавките от двете страни на пътя свършваха на двайсетина метра по-нататък. Зад тях се виждаше насип. Линията проблясваше смътно на лунната светлина. Две не съвсем успоредни и не съвсем прави релси, които чезнеха в посока север-юг. Изглеждаха стари и износени, отчаяно нуждаещи се от ремонт. Чакълът на насипа беше разпръснат неравномерно, отъпкан и обрасъл с треволяци. Изправих се между релсите и погледнах в едната, а след това и в другата посока. На двайсет метра вляво тъмнееше грамадата на полуразрушена водна кула, от която все още висеше широк, наподобяващ слонски хобот маркуч. Някога трябва да е била свързана с големия извор в покрайнините на Картър Кросинг, от който е черпела вода за вечно жадните парни локомотиви, които са минавали оттук.

Завъртях се на 360 градуса в мрака. Нищо наоколо не помръдваше. Във въздуха се усещаше миризма на изгоряло. Може би от дърветата северно от прелеза, подпалени от смачканата кола. От изток долиташе различна миризма на изгоряло, без съмнение от барбекю. Там някъде се намираше другият квартал, напълно скрит в мрака. За него свидетелстваше единствено горската просека, през която минаваше шосето. Нищо друго.

Тръгнах обратно по твърдата настилка с мисълта за парче пай. В далечината проблеснаха фарове. Голяма кола или малък пикап. Движеше се бавно, право към мен. За миг останах с впечатлението, че ще завие по главната улица, но в последния момент промени намерението си. Може би защото фигурата ми попадна в обсега на фаровете. Продължавах да крача срещу тях. Не след дълго от мрака изплуваха очертанията на пикап с тъпа муцуна, който се поклащаше по неравностите на пътя. Фаровете му се тресяха. Дочух тихото задавено боботене на стар двигател.

Пикапът прекоси осовата линия и спря в насрещното платно на седем-осем метра от мен. Двигателят продължи да работи. Фаровете ми пречеха да видя човека в кабината. Продължих напред. Нямах никакво намерение да се отбивам в крайпътните храсталаци. Банкетът и без това беше тесен, да не говорим за дълбоката канавка вдясно. Волю-неволю, трябваше да мина на сантиметри от шофьорската врата. Когато разстоянието между нас стана три метра, човекът зад волана свали страничното стъкло и опря китка на рамката. Лакътят му щръкна навън. Отразената светлина на фаровете беше достатъчна, за да видя лицето му. Беше цивилен. Едър бял мъж, облечен с тениска с навити ръкави. Ръката му беше космата и татуирана. Дългата му коса беше сплъстена, немита поне от седмица.

Възможностите бяха три.

Първо, да спра и да завържа разговор.

Второ, да се отбия в храстите между платното и банкета и да го заобиколя.

Трето, да му счупя ръката.

Избрах първата възможност и спрях, но без да подхващам разговор. Просто стоях и чаках.

Седалката до шофьора се оказа заета. Мъжът на нея също беше космат, татуиран и некъпан, с мръсна коса. Приличаше на онзи зад волана, но без да бъде негово копие. Може би бяха братовчеди или братя. И двамата ме гледаха втренчено, с онова особено нахалство, с което в някои кръчми посрещат непознатите посетители. Отвърнах на погледите им, без да мигна. Просто не бях от тоя тип посетители.

— Кой си ти и къде отиваш? — обади се мъжът зад волана.

Нямах намерение да кажа каквото и да било. Не обичам да говоря. Ако се налага, като нищо бих могъл да мълча до края на живота си.

— Зададох ти въпрос — рече шофьорът.

Въпросите бяха два, задник , помислих си аз. Но не отговорих. Никак не ми се искаше да го удрям. Не и с ръце. Не съм маниак на темата чистота, но ако се наложеше да фрасна мазната муцуна насреща ми, със сигурност щяха да ми потрябват доста вода и хубав сапун. Особено предвид факта, че съвсем наблизо ме очакваше апетитно парче пай. Затова реших, че ще е по-добре да го наритам. В главата ми изплуваха нужните движения: той слиза от пикапа, заобикаля отворената врата и тръгва към мен. След което рухва на банкета и започва да плюе и повръща, притиснал слабините си с ръце.

Нищо особено като изпълнение.

— Говориш ли английски? — попита ме шофьорът.

Продължих да мълча.

— Може да е мексиканец — обади се спътникът му.