Лий Чайлд - Аферата

Пелегрино замълча, а аз се запитах дали не съм прекалил. След кратък разбор обаче стигнах до извода, че въпросът ми е съвсем резонен. Просто поддържах разговора. Събеседникът ти се оплаква от много работа, но споменава само за някаква смачкана кола. Логично е да го попиташ и за останалото, нали? Особено когато е бил любезен да те вземе на пустия път.

Оказа се обаче, че колебанието на Пелегрино се дължи на старомодната южняшка любезност.

— Не искам да останеш с лошо впечатление, още повече че за пръв път идваш насам. Но имаме един случай на убийство.

— Убийство?

— Да, преди два дни открихме труп на жена.

— Как е била убита?

И ето че информацията на Гарбър отново се разминаваше с действителността. Джанис Мей Чапман не била обезобразена. Просто й прерязали гърлото. Нанасянето на фатална рана няма нищо общо с обезобразяването. Абсолютно нищо.

— От ухо до ухо, с един замах — поясни Пелегрино. — Грозна гледка.

— Видял си я, така ли? — попитах.

— При това съвсем отблизо — кимна той. — Виждаха се прешлените на шията й. Кръвта й беше изтекла. Хубавичка, облечена като за среща, наконтена. Просната по гръб в локва кръв. Гадна работа…

От уважение към особения тон в гласа му не казах нищо.

— Освен това е била изнасилена — добави Пелегрино. — Докторът установи това, след като свали дрехите й и я сложи на масата. Освен ако не е била толкова заслепена от страст, че да не обърне внимание на чакъла, който беше протрил задните й части. Но според мен не е била.

— Познаваш ли я?

— Виждали сме я наоколо.

— Кой го е извършил?

— Не знаем. Най-вероятно някой от базата.

— Защо мислите така?

— Защото излизаше с тях.

— Кой работи по случая, след като инспекторът ви е болен?

— Шефа.

— Той има опит в убийствата, така ли?

— Тя — поправи ме Пелегрино. — Шефът е жена.

— Жена?

— Изборна позиция. Тя спечели гласовете на хората. — Каза го примирено, като човек, който е изгубил важна битка. Какво да се прави.

— Ти участва ли в изборите?

— Всички участвахме — поясни той. — Без инспектора, защото здравословното му състояние не беше добро.

Замълчах. Глухият баритон на гумите по асфалта издаваше, че са меки и доста износени. Здрачът в далечината се превърна в плътен мрак. Фаровете осветяваха петдесетина метра пред нас. Останалото беше тъмнина. Пътят беше прав, наподобяващ тунел през гората. Дърветата бяха разкривени и устремени нагоре, сякаш отчаяно се бореха за светлина, въздух и минерали. Може би защото семената им се бяха хванали тук още преди сто години, попаднали на плодородна, но изоставена земя. В светлината на фаровете се мяркаха издължените им стволове, замръзнали в безмълвно движение. На възвишението пред нас се появи избеляла тенекиена табела, наклонена на една страна. Повърхността й беше осеяна с ръждиви петна, останали на мястото на падналия емайл. Тя рекламираше хотел на име „Тусейнтс“, който обещаваше отлично разположение на главната улица и стаи с висококачествено обзавеждане.

— Избраха я заради името й — внезапно се обади Пелегрино.

— Шерифа ли?

— Нали за нея говорим?

— Защо? Как се казва?

— Елизабет Деверо.

— Хубаво име — кимнах аз. — Но едва ли е по-хубаво от Пелегрино например.

— Баща й беше шериф преди нея. Популярна личност, особено в определени квартали. Доста хора гласуваха от лоялност. А може би с убеждението, че си дават вота за самия старец. Сякаш не са знаели, че е мъртъв. В някои квартали на града новините достигат бавно.

— Картър Кросинг е достатъчно голям, за да има отделни квартали? — попитах аз.

— На практика са два — отвърна Пелегрино. — Западно и източно от железопътната линия.

— Добрата и лошата зона, а?

— Като навсякъде.

— От коя страна е Келам?

— От източната. На пет километра от нея.

— А хотел „Тусейнтс“?

— Няма ли да отседнеш при приятеля си?

— Да, ако го открия. Но дотогава ще трябва да живея някъде.

— „Тусейнтс“ го бива — рече Пелегрино. — Ще те сваля пред него.

Така и направи. Измъкнахме се от горския тунел. Пътят се разшири, а дърветата отстъпиха място на голо поле с рехави фиданки, стърчащи сред храсталаци и купчини с боклуци. Черната лента на асфалта пресече равно, засипано с пръст място с размерите на футболно игрище, после изведнъж се превърна в права улица с ниски сгради от двете страни. Вероятно това беше главната. Архитектура липсваше. Просто стари постройки, повечето дървени върху каменна основа. Минахме покрай една от тях, на която имаше табела на шерифската служба на окръг Картър. След нея имаше празен парцел, после ресторант, до който беше хотелът. Някога трябва да е бил приятно място. Боядисани в зелено стени, парапети от ковано желязо на балконите на втория етаж. Отпред имаше избеляла табела с името му. Редица лампи осветяваха фасадата. Три от тях бяха изгорели.