Лий Чайлд - Аферата

Отбих се да хапна в една закусвалня на седем-осемстотин метра от центъра. Бъркани яйца. Плюс кафе, разбира се. Почувствах се достатъчно интегриран — както визуално, така и по поведение. В салона имаше шестима посетители. Всичките цивилни, без изключение мъже, с дълги и чорлави коси, много далеч от военните представи за спретнат вид. И шестимата бяха с шапки на главите. Истински мекици с остатъци от името на някаква фирма за селскостопанска машинария. Или пък на друга, занимаваща се с търговия на семена. Запитах се дали и аз не трябва да се обзаведа с такава шапка. Досега не бях се сетил, а и в магазина за употребявани армейски вещи липсваше подобен артикул.

Довърших закуската си, платих на сервитьорката и тръгнах гологлав към мястото, където пристигаха и потегляха автобусите на „Грейхаунд“. Купих си билет и седнах на една от дървените пейки. Трийсет минути по-късно вече бях в задната част на автобуса, който пътуваше на югозапад.

Пътуването беше посвоему страхотно. Разстоянието не беше безкрайно, а по-скоро обратното — незначителна отсечка от огромния континент, дълга едва пет-шест сантиметра от картата на САЩ на лист А4. Автобусът го преодоля за шест часа. Гледката зад стъклото сякаш изобщо не се променяше, но в края на пътуването беше съвсем различна от тази в началото. Мемфис беше хубав град с ниски сгради в пастелни тонове, наблъскани плътно от двете страни на мокри улици, някак странен и кипящ от необяснима активност. Слязох на автогарата, изправих се под ярката светлина на следобедното слънце, послушах пулса на хората, заети с работа и забавления, а след това поех на югоизток със слънцето, кацнало на дясното ми рамо. Широкият път, водещ към покрайнините на града, беше първият ми приоритет, а вторият — да открия място, където да хапна.

Неусетно се озовах в нездравословен квартал, в който преобладаваха заложни къщи, порно магазини и съмнителни адвокатски кантори. Тук едва ли щях да намеря превоз. Шофьорът, който би ме качил на някое шосе, никога не би спрял в тази част на града. По тази причина размених местата на приоритетите си и се заредих с храна в едно кафене с мазни прибори по масите. После продължих пътя си. Трябваше ми кръстовище с пътен знак — някой голям зелен правоъгълник със стрелка, под която пише Оксфорд, Тюпълоу или Кълъмбъс . От опит знаех, че никой не може да сбърка намеренията на човек с вдигнат палец под подобна табела. Обясненията са излишни. Не е необходимо шофьорът да спира и да те пита закъде си, което е добре. Хората не обичат да казват „не“ право в очите, те просто не спират. Така се избягва неудобството.

Открих кръстовище с такава табела след трийсет минути умерен ход. Намираше се в началото на някакво богато озеленено предградие, което означаваше, че деветдесет процента от водачите на преминаващите коли ще бъдат прибиращи се у дома почтени домакини. Тоест — никакъв шанс да ми обърнат внимание. Никоя почтена домакиня от предградията няма да качи непознат, никой шофьор не би спрял да вземе стопаджия на километър-два от дома си. Но да продължавам пеша би означавало да храня празни илюзии за напредък. Разумът ми подсказваше, че е по-добре да си губя времето под някоя табела, вместо да крача напред, изразходвайки енергия. Бях сигурен, че в рамките на час някой ще ме вземе, въпреки че девет от всеки десет коли ме подминаваха равнодушно.

Прогнозите ми се сбъднаха. Двайсетина минути по-късно до мен спря очукан пикап. Човекът зад волана обясни, че отива до някакъв склад за дървен материал в Джърмантаун. После, преценил, че не съм наясно с местната география, добави, че може да ме остави на кръстовище, от което започва дълъг и прав път към североизточната част на Мисисипи. Качих се. Двайсет минути по-късно отново останах сам. Намирах се на прашния банкет на шосе, което водеше в желаната от мен посока. Качи ме мъж със стар бюик, с когото прекосих щатската граница и изминах още шейсет километра в източна посока. Други трийсет изминах с древен, но достолепен пикап шевролет, който ме остави на някакъв второстепенен път. Водачът ме увери, че именно тук е отклонението, което ми трябва. Следобедът преваляше. Слънцето се спускаше към далечния хоризонт с обезпокоителна бързина. Пътят пред мен беше прав като стрела, пресичащ ниска гора и чезнещ в здрача. Абсолютно пуст. По приблизителните ми изчисления Картър Кросинг се намираше някъде по него, на петдесет-шейсет километра в източна посока. Това означаваше, че съм съвсем близо до приключването на първата част от своята мисия. Оставаше само да стигна до там. Втората част включваше осъществяването на контакт с местните ченгета, което може би щеше да се окаже по-трудно. Един скитащ безделник едва ли има някаква причина да се сближава с хора в полицейски униформи. Най-много да ме арестуват. Но това щеше да означава погрешно начало на нашите взаимоотношения.