Лий Чайлд - Аферата

— Мексиканец ли си? — попита шофьорът.

И този път не отговорих.

— Не ми прилича на мексиканец — каза той. — Много е едър.

В общи линии логичен коментар, въпреки че бях чувал за някакъв човек от Мексико на име Хосе Калдерон Торес, който бил висок два и двайсет и три, тоест цели трийсет сантиметра повече от мен. Спомних си и за друг мексиканец на име Хосе Гарсес, участник в Олимпиадата в Лос Анджелис, който без никакви усилия беше изтласкал над главата си тежест от двеста и четирийсет килограма — колкото вероятно тежаха двамата мазници в кабината, взети заедно.

— От Келам ли идваш? — попита шофьорът.

Съществува опасност от вражда между местните и обитателите на базата, беше казал Гарбър. Неизбежното кастово разделение. Тези двамата може би бяха познати на Джанис Мей Чапман. Може би не са разбирали защо е излизала с войници, а не с тях. Може би никога не се бяха поглеждали в огледалото.

Не казах нищо, но и не направих опит да си тръгна. Не исках този пикап да поеме след мен. Не и на този пуст и тъмен път. Стоях на място и гледах непознатите право в очите — първо единия, после другия. Лицето ми не изразяваше нищо повече от искреност, скептицизъм и може би лека ирония. Това изражение обикновено работеше. И провокираше някои хора.

Пръв беше провокиран спътникът на шофьора.

Той свали стъклото и промуши туловището си навън. Почти до кръста, за да може да ме вижда над покрива на пикапа. Едната му ръка се хвана за рамката на каросерията, а другата рязко замахна към мен, сякаш държеше камшик.

— На теб говорим , задник!

Продължавах да мълча.

— Пречи ли ми нещо да сляза и да те наритам? — зададе следващия си въпрос той.

— Пречи ти — наруших мълчанието си аз. — Двеста и шест причини.

— К’во?

— Толкова са костите в тялото ти. Мога да ги натроша всичките, преди да ме докоснеш.

Това изявление задейства шофьора, който се почувства длъжен да приеме предизвикателството.

— Мислиш ли? — подхвърли той, надвесвайки се от своя прозорец.

— Мисля — кимнах аз. — Понякога по цял ден. Да знаеш, че е много полезно.

Това го накара да млъкне и да направи опит да вникне в казаното. Устните му се размърдаха, сякаш да преповторят това, което чуваше.

— Предлагам всеки да си върви по пътя — добавих. — Къде живеете, момчета? — Сега вече аз задавах въпросите. — Преди малко останах с впечатлението, че се готвите да завиете по главната. Това ли е посоката ви?

Мълчание.

— Какво, да не сте бездомници? — попитах.

— Имаме си дом — отвърна шофьорът.

— Къде?

— На километър и половина от тук.

— Ами тогава се прибирайте. Гледайте телевизия, пийте бира. А мен ме оставете на мира.

— От Келам ли си?

— Не съм — отвърнах аз.

Двамата млъкнаха, после бавно се вмъкнаха обратно в кабината. Като чифт спукани балони. Скоростната кутия изскърца и включи на заден. Пикапът подскочи и започна да лъкатуши по платното, после се завъртя на 180 градуса с помощта на ръчната спирачка. Гумите изсвириха, вдигайки облачета прах. Червените стоп-светлини мигнаха за миг и изчезнаха зад тъмната грамада на сградата, в която се помещаваше шерифската служба. Изпуснах въздуха от дробовете си и продължих напред. Всичко се размина без поражения. Най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш , каза ми преди време един умен мъж. Съвет, който невинаги съм следвал, но в този случай бях много доволен, че си тръгвам с чисти ръце. Както в буквалния, така и в преносния смисъл.

После насреща ми се появи още една кола, която повтори маневрите на пикапа — тръгна да завива, после забави ход и се насочи право към мен. Беше патрулка. Разбрах това по формата и размерите й. А също и от специалните светлини на покрива. Отначало помислих, че Пелегрино е тръгнал на нощна обиколка, но когато колата приближи и изключи фаровете си, зад кормилото се очерта фигурата на жена. Внезапно изпитах чувството, че Мисисипи може да се окаже и един доста интересен щат.

Колата навлезе в лентата на насрещното и спря до мен. Беше старо шеви каприс, боядисано в цветовете на шерифската служба на окръг Картър. Жената зад кормилото имаше буйна тъмна коса — нещо средно между вълниста и къдрава, стегната на конска опашка. Лицето й беше бледо, с безупречни черти. Едва се подаваше от прозореца, което можеше да означава две неща: или бе твърде дребна, или седалката бе хлътнала от дългогодишна употреба. След кратък размисъл се спрях на второто, тъй като ръцете й изглеждаха с нормална дължина, а раменете й не предполагаха дребна фигура. Според мен беше надхвърлила трийсет, достатъчно възрастна, за да изглежда вряла и кипяла, и достатъчно млада, за да проявява интерес към живота. Свидетелство за това беше леката усмивка, която играеше не само на устните, а и в очите й — тъмни, влажни, излъчващи особен блясък. Разбира се, това би могло да се дължи и на светлината от арматурното табло.