Лий Чайлд - Аферата

— В кое подразделение служихте? — попитах.

— В СВП.

Погледнах встрани и рекох:

— Военната полиция значи.

— В служба на обществото и на закона. С един куршум два заека.

— До какъв чин стигнахте?

— Младши офицер първи ранг.

Младши офицер първи ранг. Експерт в една тясноспециализирана област. Там, където се върши истинската работа.

— Защо напуснахте?

— По целесъобразност — отвърна тя. — СССР вече го нямаше, а това означаваше съкращения. Прецених, че ще е по-добре да си тръгна сама, вместо да ме изхвърлят. Освен това татко почина. Не исках да го наследи някой идиот като Пелегрино.

— Къде сте служили? — попитах.

— Навсякъде. Богатият ми чичо се казва Сам. Та Чичо Сам ми показа света. Някои части си заслужаваха, други не.

Замълчах. Сервитьорката дойде за празните чинии.

— Но както и да е — въздъхна Деверо. — Аз ви очаквах. Честно казано, и ние щяхме да постъпим така при създалите се обстоятелства. Убийство край някакъв бар в близост до военна база? Положението е деликатно и изисква определена степен на секретност. Бихме назначили официален следовател на място, а друг бихме изпратили под прикритие.

Не отговорих.

— Разбира се, задачата на този под прикритие ще бъде да държи нещата под контрол и да предотврати евентуална враждебност от страна на местните. Само в краен случай. Навремето и аз бях привърженик на тази политика. Сега вече не, защото съм от местните.

Продължавах да мълча.

— Не се обиждайте — добави тя. — Представяте се далеч по-добре от нашите. Например ботушите ви. Много ми харесват. Косата също. Убедителна е. Просто нямахте късмет, че срещнахте мен. Е, времето също не е избрано особено добре. Но няма как да е другояче. Честно казано, не ви бива много в лъжите. Не трябваше да споменавате Сто и десети. Разбира се, че знам за какво става въпрос. Бяхте добри почти колкото нас. Но защо Хейдър, за бога? Това е рядко срещано име. Чорапите в защитен цвят също са грешка. Отдалеч личи, че са стока от военен магазин. Вероятно сте ги купили вчера. И аз нося такива.

— Не съм искал да лъжа — казах. — Изпитвах неудобство. Баща ми беше морски пехотинец. Може би съм усетил сродна душа у вас.

— Бил е морски пехотинец, но вие сте постъпили в СВ? — изгледа ме тя. — Бунт ли беше?

— Не знам какво е било. Тогава ми се струваше правилно.

— А сега?

— В този миг ли? — изгледах я аз. — Не съм много сигурен.

— Не се ядосвайте — отвърна тя. — Фактически направихте каквото трябва.

Замълчах.

— Какъв чин имате?

— Майор.

— Трябва ли да ви козирувам?

— Само ако желаете.

— Още ли служите в Сто и десети?

— Временно. По принцип съм част от Триста деветдесет и шести полк на Военната полиция. Отдел „Криминални разследвания“.

— Колко години служите там?

— Тринайсет. Плюс Уест Пойнт.

— Впечатлена съм. Може би наистина трябва да ви козирувам. Защо ви изпратиха в Келам?

— Заради някакъв тип на име Мънро. Със същия чин като мен.

— Това е малко объркващо.

— Имате ли напредък? — отново попитах аз.

— Не се отказваш лесно, а? — заряза официалностите тя.

— Това го няма в инструкциите ми. Знаеш как е.

— Окей. Нека направим сделка. Отговор за отговор. После се оттегляш. Рано сутринта хващаш обратния път. Всъщност ще накарам Пелегрино да те закара до там, откъдето те е качил. Имаме ли сделка?

— Имаме — промърморих. — Не ми оставяш място за избор.

— Не, нямаме напредък — най-после отговори на въпроса ми Деверо. — Абсолютно никакъв.

— Благодаря — рекох. — Сега е твой ред.

— Очевидно ще бъда улеснена, ако узная кой е асът — ти или онзи, когото са изпратили в Келам. Така ще разбера какво мислят вашите хора за извършителя — дали според тях е от базата или извън нея. И тъй, ти ли си голямата хрътка? Или другият?

— Честно ли да отговоря?

— Не бих очаквала друго от сина на колега морски пехотинец.

— Честният отговор е, че не знам.

Елизабет Деверо плати сметката, включително пая и кафето ми. Реших, че е справедливо аз да се погрижа за бакшиша, и това решение беше възнаградено с още една усмивка от страна на сервитьорката. Излязохме навън и спряхме за малко до стария каприс. Луната беше станала по-ярка. Високите облаци бяха изчезнали, виждаха се звездите.

— Мога ли да те попитам още нещо?

— Какво? — моментално застана нащрек Деверо.

— За косата — казах. — По устав трябва да е къса и да следва формата на главата. Мисля, че използваха думата „пригладена“. Да се спуска назад по естествен начин до основата на тила. Какво ще кажеш за своята?