Лий Чайлд - Аферата

— Цели петнайсет години беше такава — отвърна тя. — Оставих я да расте, след като реших да напусна.

Гледах я на светлината на луната и меките отблясъци от витрината. Представих си я с къса прическа. Положително бе изглеждала страхотно.

— Добре е да го зная — рекох. — Благодаря.

— Още в началото разбрах, че нямам шанс — добави тя. — По устав жените в Корпуса трябва да се придържат към неексцентричен външен вид. Това означава, че косата може да стига до яката, но не повече. Бих могла да я свивам на кок, но това пречеше на шапката.

— Сериозна жертва — вметнах аз.

— Струваше си — отвърна тя. — Морската пехота ми харесваше.

— Вероятно ти харесва и до днес. Постъпиш ли в нея, то е завинаги.

— Така ли казваше баща ти?

— Той така и нямаше този късмет. Умря на поста си.

— Майка ти жива ли е?

— Не. Почина няколко години след него.

— Моята почина от рак, докато карах подготвителния лагер.

— Сериозно? Моята също. Нямам предвид подготвителния лагер, а рака.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя — механично отвърнах аз. — Тя беше в Париж.

— Аз също. На остров Париж. Тя емигрира, така ли?

— Беше французойка.

— Говориш ли френски?

— Un peu, mais doucement.

— Какво означава това?

— Да, но бавно.

Тя кимна и докосна вратата на колата с длан. Разбрах намека и направих крачка назад.

— Лека нощ, шериф Деверо. Беше ми приятно да се запознаем.

Тя само се усмихна.

Обърнах се и тръгнах към хотела. Мощният двигател изръмжа зад гърба ми, гумите засвистяха. Колата бавно ме задмина, направи широк обратен завой и отново спря. Този път насреща ми, на няколко крачки от „Тусейнтс“. Продължавах да вървя с равна крачка. Стигнах до патрулката в момента, в който Деверо отвори вратата и слезе. Спрях да я изчакам. Явно искаше да ми каже още нещо.

— Аз живея тук — кратко поясни тя. — Лека нощ.

Когато влязох във фоайето, тя вече беше изчезнала нагоре по стълбите. На рецепцията стоеше старецът от ресторанта, готов за бизнес. Веднага забелязах, че е учуден от липсата на всякакъв багаж в ръцете ми. Но парите в брой са си пари в брой. Прибра ми осемнайсет долара и ми подаде ключа за двайсет и първа стая. На втория етаж, с прозорец към улицата. Увери ме, че е по-тиха в сравнение с онези отзад. Това ми се стори малко вероятно, но после се сетих за железопътната линия.

Горе стълбището свършваше в средата на дълъг коридор с гол под, осветен от четири мъждукащи крушки. Стаите, гледащи към жп линията, бяха осем, а тези откъм улицата — девет. Между вторите беше и номер седемнайсет, под чиято врата се процеждаше жълтеникава светлина. Вероятно това беше стаята на Деверо. Моята беше през три врати на север. Отключих и запалих лампата. Лъхна ме особената миризма на застоял хотелски въздух. Стаята очевидно не беше използвана дълго време. Беше правоъгълна, с висок таван и можеше да се нарече просторна, ако не беше допълнително изградената в единия край баня. От двукрил френски прозорец се излизаше на балкона с парапет от ковано желязо, който бях зърнал от улицата. Обзавеждането се състоеше от легло, тоалетна масичка и стол. Подът беше покрит с персийски килим ръчна изработка, сериозно изтънял от тупане и дългогодишна употреба.

Дръпнах пердето и започнах да разопаковам багажа си — действие, което се изчерпа със сглобяване на новата ми четка за зъби и пускането й в чашата под огледалото на банята. Нямах паста, но отдавна бях стигнал до заключението, че тя не е нищо друго, освен лубрикант с приятен вкус. Познавах един военен зъболекар, който се кълнеше, че търкането с гола четка е напълно достатъчно за поддържане на устната хигиена. А за приятния вкус си имах дъвка. Всичките ми зъби си бяха на мястото, с изключение на един кътник горе вдясно, който преди много години ми избиха при ръкопашна схватка в Кливланд, Охайо.

Часовникът в главата ми показваше около единайсет и двайсет. За миг се отпуснах на леглото. Бях станал рано и се чувствах сравнително уморен, но съвсем не изтощен. Трябваше да свърша няколко неща в кратък срок. Изчаках известно време — обичайно достатъчно, за да заспи човек, после излязох в коридора. Ивицата светлина под вратата на Деверо беше изчезнала. Промъкнах се към стълбите и слязох във фоайето. Рецепцията отново беше пуста. Излязох на улицата и поех наляво. Към все още неизследваната част на града.

Огледах главната улица по цялата й дължина, доколкото ми позволяваше синкавата светлина на луната. Простираше се на около двеста метра в южна посока, широка и права. После се стесняваше и започваше да криволичи покрай скромни къщи, разположени в различни по големина парцели. Западната част на широката ивица беше заета от магазини и търговски обекти с различно предназначение, между които се виждаха тесни задънени улички с малки къщи от двете страни. На източната страна на главната имаше още магазини и търговски обекти, подредени на една линия с ресторанта и хотела. Пресечките между тях бяха павирани и излизаха на дълга задна улица, успоредна на главната. Предположих, че именно тази задна улица е сложила началото на цялото строителство преди години. Така или иначе, точно тя беше причината за късната ми нощна разходка.