Лий Чайлд - Издирваният

— Явно Омаха не си говори с Канзас Сити — подхвърли той. — Ако шефът ти знаеше, че Доусън и Мичъл пътуват насам, нямаше да моли Гудман да се превърне в неговите очи и уши.

— По-скоро обратното — рече Соренсън. — Канзас Сити не си говори с Омаха. Работят самостоятелно — нещо съвсем нормално за нафуканите антитерористи.

— Май ме вземат за терорист, нали?

— Те знаят, че си карал колата на Кинг и Маккуин. Които са убили човек, работещ за ЦРУ, поне ти така каза. Това автоматично ви превръща в терористи и тримата.

— Един чернокож с пикап за малко не ме взе броени минути преди да се появят Кинг и Маккуин. Зарадвах се, че отмина. Умирах от студ, а отоплението му явно не работеше. Сега съжалявам, че не спря. Отдавна щях да съм във Вирджиния.

— Вероятно с пневмония.

— Да вървим да ти намерим риза и душ.

— Нямаме време. Разполагаме с по-малко от половин час.

— До какво? Теб никой няма да те арестува, а мен изобщо няма да ме видят.

— Мислят, че съм отвлечена, и идват да ме спасят. Това е равносилно на арест.

— Шефът ти не е говорил с тях. Не знаят нищо за предполагаемото отвличане. Казаха, че пътувам с теб, а не че съм те взел за заложница. Ще си размените по едно „здрасти“, а след това ще те попитат за човека със счупения нос. Ти ще отвърнеш, че нямаш никаква представа. Това при положение, че изобщо те открият. Което едва ли ще се случи. Няма да ангажират стая в мотела, а дори и да ангажират, няма да ги настанят в твоята. Такава е практиката в мотелите.

— Добре — въздъхна Соренсън. — Да вървим.

Колата на Гудман нямаше нито джипиес, нито пътна карта в жабката. Шерифът не беше имал нужда от тях. Вероятно бе познавал окръга като петте си пръста. Може би бе израснал тук и бе прекарал целия си живот в това затънтено място. Затова Ричър се оправяше по памет с помощта на чувството си за ориентация. Намираше се на три километра североизточно от кръстовището, а трябваше да стигне на четири и половина северно от него. За целта пое на запад и след известно време излезе на главния път срещу тъжната морга за селскостопанска техника. Там спря, огледа платното в двете посоки, но не видя нищо обезпокоително. Никакви федерални седани, никакви отряди за бързо реагиране, никакви блиндирани бусове. Нямаше местни представители на закона, нямаше пътни барикади, нямаше хеликоптери във въздуха. Зави на север, измина последния километър и нещо и спря зад супермаркета, от който бяха пазарували Кинг и Маккуин.

Соренсън свали телефона на Гудман от стойката и го пусна в чантата си. После влезе в магазина и пет минути по-късно се появи обратно. Държеше в ръце абсолютно същата риза като на Делфуенсо и още някакъв пакет. Вероятно евтино бельо и чорапи, помисли си Ричър. Мотелът с най-привлекателна фасада се намираше от другата страна на пътя. Ричър се насочи към него и спря малко встрани. Беше най-добре Соренсън да отиде до регистратурата пеша. От опит знаеше, че хотелиерите са клюкари. Не му се щеше да пуснат заповед за издирване на непознат мъж, който кара колата на шерифа. Проследи с поглед Соренсън. Тя изчезна в офиса на мотела, а пет минути по-късно излезе с ключ в ръка и тръгна покрай редицата стаи.

Дали трийсет минути щяха да бъдат достатъчни за една взискателна към външността си жена, която за последен път се е къпала преди повече от трийсет часа? Може би четирийсет минути, ако ползваше сешоара.

Премести колата зад някакъв бар, който не работеше през деня. Като цяло Син Сити изглеждаше тих и спокоен. На закусвалните бяха окачени табели „Последна храна преди междущатската магистрала“, а на бензиностанциите — „Последно зареждане преди магистралата“. Търговската камара спокойно би могла да окачи един билборд, който да гласи: „Всичко за последно преди магистралата“, помисли си Ричър. Направи му впечатление, че твърде малко шофьори се възползват от уникалния шанс, който им се предоставя.

Слезе от колата, заключи я и се отдалечи. Прекоси платното и заобиколи бара на Делфуенсо. Червената мазда все още беше там. Пет врати, четири места. Ключалките носеха следи от манипулация, вероятно от техническия екип на Соренсън. Вътрешността на купето беше старателно почистена, а шофьорската седалка беше изтеглена до средна позиция, като за човек с нормален ръст. Типична кола под наем.

Налегнат ли те съмнения, пий кафе. Това беше един от основните работни принципи на Ричър. Подчинявайки му се, той се върна обратно и влезе в закусвалнята, която беше най-близо до мотела на Соренсън. Настани се в сепаре с високи облегалки в дъното на салона. Седна с гръб към стената и сложи тежката порцеланова чаша със силно черно кафе на масата. Неподходяща чаша, но добро кафе. И отлична тактическа позиция. От мястото си виждаше не само целия салон, но и част от улицата. Коридорът към тоалетните беше на шейсет сантиметра от лявото му рамо, а в дъното му се виждаше авариен изход. Насочи вниманието си към трафика на пътя. Тежък тир се отправяше на север, негово копие потегляше в обратна посока. Последваха ги още три превозни средства — очукан пикап, опръскан с кал джип и някаква ръждясала камионетка за доставки.