Лий Чайлд - Издирваният

Миг по-късно от север се появи тъмносин форд, модел „Краун Виктория“.

Същият цвят и модел като служебната кола на Соренсън.

Двойка тънки като игли антени на задния капак, идентични с тези на Соренсън.

ФБР.

С двама пътници.

Колата се движеше бавно. Прекалено бавно за един нормален оглед. С „търсеща“ скорост. Водачът оглеждаше лявата част на пътя, а пътникът — дясната. Ричър се взря в тях. Стори му се, че вече ги беше виждал — там, на паркинга зад сградата на ФБР в Омаха. Доусън и Мичъл. Може би бяха те.

Отпи глътка кафе и се зае да съпоставя наум времето, скоростта и разстоянието. Сякаш за проверка на тези изчисления след малко фордът се върна, насочил се все така бавно на юг. Двете глави в него бяха извърнати настрани, два чифта очи сканираха банкета, сградите, хората и автомобилите. За миг колата почти спираше, после отново започваше да пълзи напред.

Последното спиране изглеждаше някак окончателно. Фордът забави, прескочи разбития бордюр и паркира на метър от витрината на закусвалнята, в която седеше Ричър. Двамата останаха по местата си. В поведението им не личеше нервност или конкретна цел. Очевидно бяха решили да изпият по едно кафе след дългото и безплодно издирване. Нищо повече. Ричър беше почти сигурен, че това са Доусън и Мичъл. В момента се прозяваха и въртяха схванатите си от дългото пътуване вратове. Носеха тъмносини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Изглеждаха малко смачкани и доста уморени. Единият беше по-висок и по-слаб от другия, но това беше всичко, по което се различаваха. И двамата бяха руси, с червендалести лица, някъде около четирийсет.

Дали наистина го смятаха за терорист?

Те знаят, че си карал колата на Кинг и Маккуин.

Излязоха навън, спряха за миг на студа и започнаха да се протягат. Шофьорът го направи с изпънати ръце и обърнати надолу длани, докато спътникът му издаде лакти встрани и докосна ушите си с юмруци. Ричър веднага отгатна, че кобурите на глоковете се намират под мишниците им, а отзад на коланите им са закачени белезници. Имаха в своя подкрепа Закона за патриотизма и всякакви тъпотии от рода на защита на националната сигурност. Това им даваше неограничена власт.

Огледаха се за момент и се насочиха към входа на заведението.

Ричър отпи последна глътка кафе и пъхна две еднодоларови банкноти под чашата си. После се измъкна от сепарето и хлътна в коридора към тоалетните. Входната врата се отвори и той чу стъпките им по плочките. Чу и лекото стържене на двете менюта, когато сервитьорката ги издърпа от дървената поставка на бара. Прекоси коридора, бутна аварийната врата и се озова на празното пространство зад закусвалнята.

Насочи се към мотела в съседство, заобиколи отзад и спря пред единственото прозорче на баните, от които излизаше пара. Почука на стъклото и зачака. Прозорчето се открехна, отвътре долетя затихващото бръмчене на изключен сешоар.

— Ричър? — чу се гласът на Соренсън.

— Облечена ли си?

— Почти.

Той пристъпи крачка напред и надникна през процепа. Беше се увила с голяма хавлия, затъкната под мишниците ѝ. Тя покриваше малка част от бедрата ѝ. Косата ѝ беше изсушена само от едната страна, а другата висеше на влажни кичури. Кожата ѝ беше леко порозовяла от горещата пара.

Изглеждаше доста добре.

— Твоите приятелчета от Канзас Сити са в закусвалнята — докладва той.

— Не са ми приятелчета.

— Криминолозите още ли не са се обадили?

— Не.

— Защо се бавят?

— Предполагам, че процедурите са доста сложни.

— Надявам се, че са достатъчно добри.

— За какво?

— За да ми кажат това, което искам да зная.

— Зависи какво искаш да знаеш — подхвърли тя.

— Ще те чакам в колата — каза той. — Намира се през две сгради, на гърба на неработещ бар.

— Добре.

Прозорчето се затвори и резето щракна. Сешоарът отново забръмча. Ричър се обърна и тръгна на север покрай празните контейнери за смет, купчина разкъсани матраци и някакъв полуизгнил кашон, който според надписите си беше съдържал две хиляди чаши за еднократна употреба. Той прекоси ничията земя и отмина следващата сграда, която приличаше на още един бар. Прескочи празна бутилка от безименно шампанско.

И се закова на място.

Колата на Гудман беше на трийсет метра по-нататък. Зад бара, точно където я беше оставил. Но плътно зад нея беше спряла още една кола със задницата към нея. Пясъчна краун виктория. Със сигурност служебна, но не на ФБР. Беше доста по-различна от колата на Соренсън и тази на Доусън и Мичъл. Антените на багажника бяха други, а номерът беше правителствен. Двигателят ѝ работеше. Това беше видно от облачетата пара, излитащи през ауспусите.