Лий Чайлд - Издирваният

Това му позволи да насочи вниманието си към мотела. Три минути по-късно една врата се отвори и Соренсън излезе навън. Беше облечена в предишния си костюм с панталон, но с новата блуза под него. Беше пъхнала старата в торбичката от новата, очевидно за да я изпере у дома. Различен подход. Защото имаше дом.

Тя се изправи на пътеката пред вратата и се огледа наляво, после надясно. С високо вдигната глава, като жена, която чака такси на градски тротоар. После се обърна и тръгна на север, по посока на бара, зад който доскоро беше паркирана патрулката на Гудман. Той стисна кормилото, промъкна се през процепа и колелата захрущяха по чакъла на паркинга. Прекоси пътя, заобиколи и спря на метър от нея. Тя се наведе да го погледне, след това спокойно зае мястото си на съседната седалка. Сякаш всеки ден от живота си бяха упражнявали подобна маневра.

— Трябва да изчезвам — промърмори той. — Имах малък проблем с твоя мистър Лестър от Държавния департамент.

— Лестър не е мой — отвърна тя.

В следващата секунда Ричър осъзна, че проблемите му са далеч по-сериозни, отколкото беше предполагал.

Доусън и Мичъл изскочиха от вратата на закусвалнята и се понесоха към паркинга. И двамата притискаха телефони към ушите си. Свободните им ръце напрегнато се размахваха, разтворените им сака се вееха. Лестър все пак се беше свързал с тях. Но не пряко, а по един много заобиколен начин. Вероятно бе разговарял със своите хора във Фоги Ботъм. Изреченият на висок глас въпрос: „Ти си онзи, когото издирваме, нали?“, и последвалото рязко прекъсване на разговора бяха накарали някой умник да се замисли. Същият този умник незабавно се бе свързал с Хувър Билдинг, от Хувър Билдинг се бяха обадили в Канзас Сити, а от Канзас Сити бяха потърсили Доусън и Мичъл на мобилните им телефони. В момента най-вероятно все още им обясняваха как онзи, когото издирвате, сритва задника на Лестър на около двайсет метра от вас.

Видяха го. А може би видяха Соренсън. За миг замръзнаха на място, насочили ръце към тях, а след това хукнаха към колата си.

Ричър стъпи на газта. От рязкото ускорение тялото на Соренсън се залепи за седалката. Моторът изрева, задницата поднесе по чакъла. Той с мъка овладя волана, излезе на платното и се понесе на север. Наведе се напред, за да погледне в страничното огледало. Синята краун виктория излетя от паркинга на заден и ги последва.

— Дръж се здраво, защото съм скапан шофьор — промърмори той.

— Сега ли се сети да ме предупредиш? — отвърна тя и бързо закопча колана си.

Ричър натисна педала до дупка. Големият V-образен осмак за полицейска употреба разполагаше с много конски сили и висок въртящ момент. Вървеше страхотно. За съжаление Доусън и Мичъл имаха абсолютно същия автомобил. Който без рамката с прожектори на покрива, както и без преден и заден ролбар положително беше по-пъргав и с по-добра аеродинамика.

Ричър беше наясно, че от междущатската магистрала го делят осемдесет километра. С почти нищо между тях. Разбира се, имаше няколко отбивки вляво и вдясно, тук-там стърчаха самотни дървета, зад които се виждаха изоставени селскостопански сгради. Останалото беше замръзнала равна земя. Безкрайно поле без долини и падини, без хълмове и хребети.

Много място за бягане.

И никакво за криене.

Пътната настилка беше лоша, на места хлътнала, на други издута. Дългите години мраз през зимата и жега през лятото си бяха казали думата. Приемливо шосе при нормално шофиране, но опасно при висока скорост. Колата на Гудман се носеше като яхта върху океански вълни. Двигателят виеше, кормилото вибрираше в ръцете му. Доусън и Мичъл бяха на около четиристотин метра зад тях, но видимо скъсяваха разстоянието. Ричър натисна педала още по-силно. Газ до дупка. Сто и шейсет километра в час.

Много място за бягане.

Никакво за криене.

Пулър, помисли си той.

— Знаеш ли как се работи с радиостанцията?

— Мога да опитам — отвърна Соренсън.

— Разбери къде се намира Пулър с неговия радар. Предай му, че някакъв тъмносин седан се движи на север с непозволена скорост.

После продължи да натиска газта. Нямаше проблеми с управлението, защото пътят беше абсолютно прав. Колата се друсаше по неравностите. Малко оставаше да започне и да подскача. Соренсън грабна радиостанцията, прочисти гърлото си и рече:

— Сержант Пулър, къде се намирате?

— Кой пита? — чу се гласът на Пулър, почти неразбираем сред паразитните шумове в ефира.

— Говори агент Соренсън от ФБР. Къде се намирате?