Лий Чайлд - Издирваният

— Или да я заплашат.

— Следователно и двете са в опасност.

— Може би не — поклати глава Ричър. — Може би са в пълна безопасност. Възможни са и други заключения. Които обаче, ако се окажат погрешни, ще ни насочат в съвсем друга посока.

— Кой от двамата е загинал? Кинг или Маккуин? Или става въпрос за трети човек, за когото дори не сме чували?

— Мисля, че е Алън Кинг. Той имаше доста тлъстини, най-вече около кръста. Освен това отговаря на моята теория.

— Каква теория?

— Базирана на нещо, което каза Маккуин, когато отбихме от магистралата, за да заредим.

— Това вече го знам — че е трябвало да проявиш доверие.

— Не, преди това. Изразих съмнения по отношение на отбивката, което го подразни. Каза, че той командва.

— Може би е било истина. Все някой от двамата е отговарял за операцията. В такива случаи няма място за демокрация.

— Но в тези думи има нещо специфично, не мислиш ли? Не каза „нося отговорност“. Кой носи отговорност? При вас имате специални агенти, които поемат отговорността. Ние я възлагаме на хора с различни чинове и длъжности. Отговорността е нещо, което получаваш, което ти се поверява. Тя е власт, която се реализира надолу по веригата.

— Това е твърде субективно.

— Мисля, че при лошите нещата стоят по друг начин. Един от тях казва „аз командвам“ и всичко приключва.

— Какво искаш да кажеш? Че Маккуин е бивш военен? Или бивш полицай?

— Едва след това спомена за доверието — замислено промълви Ричър, без да отговори на въпроса ѝ. — Каза го така, сякаш е достоен за доверие. Но после стреля по мен и не ме улучи.

— В такъв случай едва ли е бивш военен или бивш полицай. Щом е бил слаб стрелец.

— Напротив, може би беше отличен стрелец.

— Но нали е стрелял от три метра? Как тогава няма да те улучи?

— Може би нарочно.

Соренсън замълча.

— Тогава изобщо не се замислих — добави Ричър. — Просто бях доволен, че съм жив. Но изстрелът беше прекалено неточен. Куршумът мина на цели трийсет сантиметра над главата ми. А може би и повече. Още помня какво казах на съдържателя: „Нямаше да те улучи дори да се беше покатерил на бюрото си“. Ставаше въпрос за десетина градуса над целта. По-скоро единайсет и нещо, ако трябва да бъда точен.

— На харизан кон не му се гледат зъбите.

— Говоря сериозно. А имаше и още нещо. Той зае такава позиция, че да не мога да виждам колата.

— Е, и?

— Това означава, че и те не можеха да ме видят. Сякаш той не желаеше да разберат какво всъщност прави.

— Не те е улучил и толкова. Понякога се случва и на най-добрите.

— Не, мисля, че беше нарочно.

— Той е убил онзи човек в помпената станция, Ричър! А вероятно е убил и собствения си партньор, след което го е изгорил. Защо мислиш, че умишлено те е оставил жив? Какво те прави толкова специален за него?

— Има само един начин да разберем.

— Какъв?

— Дай ми телефонния си номер.

— Защо?

— Ще ми трябва.

— Забрави ли, че телефонът ми остана в къщата на Делфуенсо?

— Ще си го прибереш. Колата също. Ще възстановиш репутацията си, а дори нещо повече — ще се превърнеш в герой.

Размениха местата си. Соренсън седна зад волана и подкара към града. Кротко и внимателно, с не повече от деветдесет. Подминаха Син Сити, после соевите ниви, площадката със старата селскостопанска техника и още ниви. На кръстовището завиха надясно и след сто метра стигнаха до старата помпена станция. Соренсън отвори менюто на телефона на Гудман и се зае да разглежда списъка с последните обаждания и гласовата поща. Откри номера на Доусън, набра го и той вдигна почти веднага.

— Шериф Гудман?

— Не, обажда се Соренсън от Омаха. Друг път ще ти обясня защо използвам телефона на шерифа. Държа човека, когото издирвате. Можете да го приберете когато пожелаете.

— Къде си?

— При старата помпена станция.

— Стой там. След две минути сме при теб.

Деветдесет секунди по-късно Ричър отвори вратата и обяви:

— Е, готов съм за ареста.

Излезе на студа, прекоси пътеката и опря пръсти в бетонната стена на старата помпена станция. После се разкрачи, наведе се напред и прехвърли тежестта си на ръцете.

— Заеми позиция.

Соренсън се изправи на два метра зад него, хвана пистолета си с две ръце и го насочи в гърба му.

— Изглеждаш добре — подхвърли тя.

— Но не се чувствам добре.

— Желая ти късмет. Беше ми приятно в компанията ти.

— Още не сме приключили. Надявам се да те видя отново.

Останаха в тези пози. Бетонът беше студен. После Ричър долови свистенето на гуми по асфалта. Колата спря, вратите се отвориха. Извърна глава. Синята краун виктория на Доусън и Мичъл. Те изскочиха навън с развени сака, с пистолети в ръце и тържествуващи усмивки. Размениха си няколко думи със Соренсън.