Лий Чайлд - Издирваният

В административния блок светеха лампи, прозорците на четири от бунгалата също бяха осветени. Над предполагаемото място на кухнята се извиваше тънка струя дим, а на обособените паркинги бяха спрели два леки автомобила. Тъмни на цвят седани, дълги и ниски. Фордове, разпозна ги Ричър. И двата модел „Краун Виктория“.

Точно като тази, в която се намираше в момента.

— Това ли е крайната точка на пътуването ни? — попита той.

Мичъл не му обърна внимание и продължи да шофира. Доусън също не отговори.

Ричър се надяваше да види повече с наближаването на обекта, но това не се случи. Очакваните детайли сякаш бяха скрити зад полупрозрачна завеса. Нещо му пречеше. Нещо различно от сумрака. От разстояние, което едва ли надвишаваше осемстотин метра, обектът изглеждаше обвит в някаква странна мъгла.

Разбра за какво става въпрос едва когато наближиха на триста-четиристотин метра.

Допълнителна ограда, висока най-малко три метра, от черна стоманена мрежа, чиито горен ръб бе обточен с бодлива тел, наклонена навътре под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Оградата следваше всяка извивка на ниския зид, но беше монтирана на около три метра по-навън от него. Приличаше на невинна архитектурна прищявка от страна на собственика.

Наклонена навътре бодлива тел в горната част.

Предназначението ѝ беше не да предотвратява достъпа до обекта, а излизането от него.

Доусън набра някакъв номер на мобилния си телефон и когато Мичъл наближи оградата, автоматичният портал вече се отваряше. Минаха през него. Ричър се обърна назад и видя как той бързо се затваря след тях. Мичъл продължи по напукана от времето циментова алея, направи завой и спря пред административната сграда. Не се облегна назад и не се протегна като след дълго пътуване. Не изключи двигателя, а остави колата на скорост, задържайки я на място с крак на спирачката. Ричър разкопча колана и се опита да отвори вратата. Предположението му, че не се отваря отвътре, се оказа вярно.

Доусън слезе и му отвори. Не каза нищо, а само посочи с брадичка към вратата на офиса. Ричър слезе, но остана до колата в студения вечерен въздух. Доусън затръшна вратата. Колата се плъзна покрай него, описа широк кръг и пое обратно по напуканата алея към изхода. Порталът вече се отваряше. Тя се плъзна през него, мигна със стоп светлините си, зави надясно и изчезна на север, в посоката, от която беше дошла.

Порталът започна да се затваря. Нито бързо, нито бавно. Но страшно тихо.

* * *

Ричър влезе в мотелския офис, който по нищо не се различаваше от стотиците други, които беше виждал. Беше точно копие на рецепцията на онзи дебелак, когото посети рано сутринта. Същото гише, същото типово обзавеждане, същата маса за закуска. Линолеум на пода, картини по стените и мъждиви лампи, предназначени не толкова за адекватно осветление, колкото за пестене на електричество.

На рецепцията седеше едра жена с майчинско изражение, която му се усмихна.

— Мистър Ричър? — попита тя.

— Да.

— Очаквахме ви.

— Наистина ли? — недоверчиво я изгледа той.

Тя кимна.

— Предлагаме стаи с големи спални, с персон и половина и две единични легла, но аз вече си позволих да ви настаня в една с персон и половина.

— Наистина ли? — повтори Ричър.

— Според мен тези стаи са най-добрите — каза жената. — Предлагат повече пространство, имат фотьойли и всичко останало. Повечето хора харесват тях най-много.

— Повечето хора? Колко души отсядат тук на вечер?

— О, радваме се на добро посещение.

— Предполагам, че ще бъда доволен от стаята, защото съм сам — примирено отвърна Ричър.

— Да, знам.

Жената записа нещо в регистрационната книга пред себе си и му подаде един ключ.

— Стая номер двайсет. Лесно ще я откриете. Следвайте указателните табели, които нощно време са осветени. Вечерята е след един час.

Ричър пусна ключа в джоба си и излезе. Навън вече беше тъмно. Ниските указателни табели действително бяха осветени от прожектори на малки триножници. Той пое към стаи от 16 до 20. Грапавата циментова пътека заобикаляше цветните лехи, за да свърши пред ниско издължено бунгало. Номер 20 беше последната в редицата. Недалече от нея се виждаше празният плувен басейн, а отвъд него ниският декоративен зид, зад който се намираше високата ограда от стоманена мрежа. Гледана отблизо, тя изглеждаше много висока и много черна. Дупките бяха по-малки от пощенска марка. Дори пръст не можеше да се промуши през тях, да не говорим за крак. Отгоре беше увиснала бодлива тел. Една наистина много ефикасна ограда.