Лий Чайлд - Издирваният

След тези думи човекът забърза по пътеката.

Отначало се виждаше от кръста надолу, осветен от прожекторите за табелите, после цялата му фигура се стопи в мрака.

Ричър остана на място. Пред стая № 14. Една от двете с осветени прозорци, пред които нямаше паркирани служебни коли. Другата беше № 5. Той се обърна и тръгна обратно, подмина бунгалото, заобиколи някаква цветна леха и се насочи към следващата сграда в редицата. Номер пет беше първата врата открая. Реши да почука, но не се наложи. Докато беше на два метра от там, вратата се отвори и от нея изскочи изпълнено с енергия момиченце. Слабичко, с тъмна коса и бледа кожа, може би десетгодишно. На лицето му грееше широка усмивка. В следващия миг то зърна огромната сянка на Ричър на пътеката и замръзна. Усмивката се стопи, заменена от учудване, а след това и от тревога. Момиченцето покри лицето си с длани и Ричър вече не виждаше нищо освен две огромни очи.

— Здравей, Луси — рече той.

После на прага се изправи Делфуенсо, вероятно дочула познат глас. Фигурата ѝ се очерта на меката светлина на лампата в стаята. Изглеждаше в отлична форма — отпочинала, щастлива и спокойна. Беше облечена в дамската версия на облеклото, предлагано в комплекса. Нови дънки, нова синя блуза под син пуловер, който беше по-тънък и къс от мъжкия модел. Косата ѝ беше чиста и добре сресана. Очевидно беше заварила достатъчно дрехи върху леглото и достатъчно тоалетни принадлежности в банята.

Очаквахме ви.

— Това е мистър Ричър, Луси — обърна се към дъщеря си тя. — Той беше с мен за известно време.

— Здравей, мистър Ричър — рече детето.

— Здравей, Луси — повтори той.

— Счупил си си носа — каза то.

— По-скоро друг ми го счупи.

— Боли ли те?

— Вече по-малко.

— Луси беше тръгнала да разгледа игрището за мини-голф — каза Делфуенсо.

— Току-що бях там — отвърна Ричър. — Тъмно е и нищо не се вижда.

Детето се замисли върху новата информация. Личи-цето му стана сериозно.

— Тогава може ли да се разходя наоколо? Все още не съм видяла почти нищо от това място.

— Разбира се — кимна майка ѝ. — Иди да видиш какво ще откриеш. — Детето хукна по алеята и се стопи в мрака. Делфуенсо се обърна към Ричър. — Предполагам, че онази ограда е достатъчна гаранция, за да се разхожда на воля. А и в басейна няма вода.

— Може ли да поговорим? — попита Ричър.

— За какво?

— За снощи. И за днес.

— Забранено ни е да говорим за това.

— Винаги ли изпълняваш това, което ти кажат?

— Не. Но за тази работа мисля да ги послушам.

— Коя работа?

— Националната сигурност. Нямаме право да говорим с когото и да било.

— Аз бях с теб, забрави ли?

— Но не през цялото време.

— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса? Така няма да нарушиш забраната, защото на практика няма да си ми разказала нищо по своя воля.

— След като са те докарали тук, те ще ти обяснят какво се случва.

— Според мен те изобщо не знаят какво се случва — каза Ричър.

* * *

Разполагаха само с трийсет минути до вечерята, а Делфуенсо очевидно се страхуваше да говори. По тази причина използваха най-близкото тайно място, което можаха да открият — собствената ѝ стая. Тя беше идентична с тази на Ричър, но вместо едно широко легло имаше две единични и това я правеше малко претрупана — главно заради двойката фотьойли. Ричър седна на единия, а Делфуенсо вдигна чантата си от другия. Същата, в която държеше аспирините. Изглеждаше тежка. Може би шишето с вода все още беше вътре.

— Според теб какво се случи в онзи мотел? — попита Ричър.

Тя хвърли на леглото чантата, която подскочи и легна на една страна. След това се настани в другия фотьойл.

— Забранено ни е да говорим за това — повтори тя.

— От кого?

— Бяха пределно ясни. Тук сме в името на собствената си сигурност. Всеки разговор по темата може да ни изложи на риск.

— Как?

— Не дадоха подробности. Просто казаха, че сме се забъркали в неща, които не разбираме. Прибрали са ни тук, за да ни предпазят. Изолирани сме като съдебни заседатели. Това има пряка връзка със Закона за патриотизма.

— Като съдебни заседатели? — вдигна вежди Ричър. — Това са глупости. Вие сте под ключ и не можете да мръднете никъде.

— Аз не искам да ходя където и да било. Тук е приятно. От години не съм ползвала отпуск.

— Ами работата ти?

— Обещаха, че ще оправят нещата с шефа. А също и с училището на Луси. Казаха, че всичко ще бъде наред. В случаи като този всички трябва да сме заедно.