Лий Чайлд - Издирваният

После завиха на изток по междущатската магистрала в посока Канзас Сити, Мисури. Според историята, която Ричър познаваше много добре, той бе основан през 1831 г. Наричаха го Града на фонтаните или Париж на Средния запад. Имаше добър отбор по бейзбол, станал световен шампион през 1985-а. И страхотни играчи като Джордж Брет, Франк Уайт и Брет Сейбърхейгън.

Пощенски код 816.

Населението му беше преброявано по няколко различни начина. Местните фукльовци винаги държаха да се включват всички предградия и околни селища.

Но повечето хора бяха единодушни, че в същинския Канзас Сити, Мисури, живеят около милион и половина души.

Архитектурата и видът на тази междущатска магистрала бяха идентични с предишната, успоредна на нея, но на двеста и петдесет километра в северна посока. Двете бяха еднакво прави, широки и гладки, с нарядко разположени изходи, предшествани от същите билбордове и сини табели, съдържащи колкото информация, толкова и изкушение. И тук част от изходите бяха реални, а други измамни. Синята краун виктория бучеше монотонно, а Доусън и Мичъл продължаваха да пазят мълчание. Ричър седеше с изправен гръб на удобната задна седалка, пристегнат с колана. Наблюдаваше банкета и гладкото платно, което опираше чак в хоризонта. На изток се смрачаваше. Зимният ден беше към края си. Слънцето, което беше изгряло над изпепелената импала, вече чезнеше някъде зад гърба му.

После усети как колата леко намалява скоростта, току-що подминала един пътен знак с наименование, което му беше непознато. На сините табели непосредствено след него бяха изрисувани знаци за гориво и храна, но не и за преспиване. Но такъв знак несъмнено беше съществувал доскоро, защото табелата му беше празна, покрита с наскоро положен слой синя боя, който се различаваше от предишния. Може би фалит или корпоративна реорганизация. Може би смърт на някой от собствениците.

Или пък нещо друго, по-комплицирано.

Табелата за самото отклонение беше нещо средно между истинска и фалшива. Вдъхваща доверие, но не особено привлекателна. След нея липсваше обичайната табела за близка бензиностанция или пък такава за ресторант. Но може би щеше да има отвъд възвишенията в далечината или пък зад следващия завой.

Мичъл погледна в огледалото, даде мигач и намали още повече. Политика на Бюрото, целяща максималната сигурност на водача и пътниците. Кракът му се вдигна от газта, колата се залепи за бялата линия и навлезе в завоя бавно и сигурно. Мигачът остана включен, докато стигнаха долния край на рампата и поеха надясно по обикновено двулентово шосе. Отново в южна посока, може би на сто и петдесет километра от Париж на Средния запад.

След километър и половина подминаха една бензиностанция, а след още толкова — някаква безименна закусвалня. После дойде ред на последната табела без реклама, прясно боядисана със синя боя като онази на магистралата. Вероятно за да скрие името на мотела и стрелката, която сочеше към него.

От двете страни на шосето нямаше нищо друго освен заспали ниви, също като в Айова. Засети с пшеница, сорго и слънчоглед. В момента изглеждаха бездействащи, но след шест месеца щяха да са избуяли нависоко, доказвайки плодородието на най-добрата прерийна почва в света. Наоколо не се виждаха никакви следи от живот. Явно и селскостопанските сгради, доколкото ги имаше, бяха твърде далече, отвъд потъмняващия хоризонт.

Мичъл измина повече от трийсет километра в тази пустош, после отново намали. Ричър напрегна поглед, опитвайки се да открие някакви светлини. Но такива нямаше. После пътят заобиколи малка горичка от голи дървета и започна да се спуска към широка и плитка долина. Последните лъчи на залязващото слънце огряваха сградата на някакъв мотел в далечния ѝ край, наподобяващ архитектурен макет върху огромна чертожна маса.

Един доста внушителен комплекс с централен административен блок и може би трапезария, около който бяха подредени няколко бунгала с по пет-шест стаи за нощуване. Бяха дълги и ниски, с покриви от испански плочи и гладка мазилка. Имаше и голям плувен басейн. Пътеките и паркингите бяха циментирани, а между тях тъмнееха празни цветни лехи. Целият комплекс беше ограден с ниска декоративна стена, боядисана в същия блед цвят като бунгалата. От разстояние приличаше на крайбрежен комплекс, построен на възможно най-отдалеченото от морските брегове място.

Въпреки прясно боядисаните табели мотелът нямаше вид на безлюден.