Лий Чайлд - Издирваният

— Споменаха ли какви по-точно са лошите? — попита Ричър.

— Не — поклати глава Делфуенсо. — Но изглеждаха доста разтревожени.

След това отидоха на вечеря, която се оказа доста странна. Насочиха се към административната сграда като едно малко семейство: Ричър и Делфуенсо един до друг, а между тях доволно подскачащата Луси. Трапезарията беше голямо квадратно помещение, запълнено от двайсет маси и осемдесет стола — всички от добре обработен чам, покрит с мътно проблясващ безир. Ричър беше виждал стотици подобни помещения през живота си, но това изглеждаше доста странно, защото беше празно. Разбира се, ако не брояха свидетеля, който се беше настанил на една маса в ъгъла с три бутилки бира от различни марки. Поздрави ги с енергично кимване и широка усмивка. Изглеждаше щастлив и доволен. Може би и той не беше почивал от години. А може би никога.

Жената с майчинско излъчване от рецепцията донесе менюто. Вероятно и тя е от ФБР, помисли си Ричър. Присъстващите в трапезарията изглеждаха много доволни, че са тук, поне за момента. Но вероятно имаше и други, на които ситуацията им се струваше стресираща и дразнеща. За да се справи с тях, ѝ беше нужен някакъв служебен авторитет, а не само търпение.

Менюто се оказа повече от скромно. Предлагаха се само две ястия — чийзбъргър и печено пиле, вероятно и двете претоплени на микровълнова печка. Но по принцип агентите на ФБР бяха завършили право или професионална школа, а не ресторантьорство. Ричър се спря на чийзбъргъра, който щеше да му е пети за деня. Делфуенсо и дъщеря ѝ последваха примера му.

После, още преди да им сервират вечерята, в трапезарията се появиха двама души. Мъже със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Очевидно притежателите на двете коли, паркирани пред бунгалата. Резидентите бавачки. Изглеждаха нащрек, оживени и компетентни.

— Тези двамата ме докараха тук — прошепна Делфуенсо.

— И мен — обади се Луси. — Те ме взеха от къщата на Пола.

Новодошлите огледаха помещението и се насочиха право към Ричър.

— Ще се радваме, ако днес вечеряте в нашата компания, сър — каза този отдясно.

— Защо? — вдигна вежди Ричър.

— Трябва да ви се представим.

— И?

— Налага се да ви обясним правилата.

Костюмираните агенти поведоха Ричър към масата в противоположния край на онази, която беше заета от свидетеля. Той седна с гръб към стената, за да вижда цялото помещение. По-скоро по навик, отколкото поради наличието на някаква опасност. Тази трапезария беше може би най-безопасното място в цял Канзас.

Агентите се настаниха от двете му страни и опряха лакти на масата. Бяха по-млади от Маккуин и Соренсън. В края на трийсетте, може би точно на четирийсет. Не бяха новаци, но не бяха и ветерани. И двамата бяха мургави и жилави. Единият оплешивяваше по-бързо от другия. Представиха се като Бейл и Трапатони, близки колеги на Доусън и Мичъл, с които работели в едно и също оперативно бюро, на една и съща длъжност. После добавиха, че са изискали от военните досието му и вече знаят всичко за него.

Ричър не каза нищо.

По-плешивият беше Бейл.

— Харесва ли ви тук?

— Абсолютно не — каза Ричър.

— А защо не?

— Дал съм клетва да защищавам Конституцията. Предполагаме, че и вие.

— И?

— Лишен съм от свобода без съдебен процес, а това представлява нарушение на Петата поправка. За което вие носите пряка отговорност.

— Това не е затвор.

— Предполагам, че строителят на оградата не е бил запознат с този факт.

— Значи не сте доволен?

— На практика съм добре — рече с въздишка Ричър. — Аз ви харесвам, момчета. Харесвам цялото ФБР, може би заради начина на мислене. Факт. В момента обаче грешите, но пак го правите по правилния начин. Събирате ни всички заедно, за да се наблюдаваме взаимно. Така имате свидетели на всичко, което се случва тук. Можехте да ни заключите в единични килии и да правите с нас абсолютно всичко, за което се сетите. Но не го правите, защото дълбоко в себе си вие сте добродетелни. Това не мога да ви го отрека. Запазили сте дори съоръжението за миниголф. Кога купихте това място?

— Преди три години — отвърна Трапатони.

— По инициатива на Канзас?

— Да. Отделът за борба с тероризма в централните райони.

— Защо го направихте?

— Възникна спешна необходимост.

— От какво?

— Да намерим сигурно място за хората.

— Според мен сте търсили сигурно място за самите себе си.

— Как така?

— Мисля, че когато оплескате някоя секретна операция, първата ви работа е да издърпате свидетелите от местните правоохранителни органи. Така не се налага да отговаряте на въпроси.