Лий Чайлд - Издирваният

— А те видяха ли те?

— Не. Край станцията беше доста тъмно.

— На какво разстояние беше от тях?

— На три-четири метра.

— Забеляза ли нещо?

— Казах го на шерифа и на русата дама.

— Отговорил си на въпросите им, а това е различно.

— Не си спомням.

— Концентрирай се.

Свидетелят затвори очи и започна да се поклаща напред-назад. После вдигна ръка с дланта напред, сякаш се подпираше на бетонния бункер. На това му се казваше физическо подпомагане на паметта. В момента си представяше, че отново е там.

— Първият бързаше — каза той. — Искаше да влезе пръв. Разкопчаваше сакото си.

— Заедно ли бяха преди това? И тримата ли крачеха към станцията?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. С такова впечатление останах. После единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.

— Онези с костюмите, нали?

— Да. Бяха без връхни дрехи.

— Държаха ли нещо в ръце?

— Не, нищо.

— Ти какво направи, когато и тримата се озоваха вътре?

— Тръгнах обратно към пътя.

— Защо?

— Да си търся пикапа. Освен това не исках да оставам там.

— Защо?

— Не знам. Имах лошо предчувствие.

— Заради онези с костюмите?

— По-скоро заради онзи със зеленото палто. Хич не ми хареса.

— Чу ли нещо? — попита Ричър.

— Викове, тропане — отвърна свидетелят. — Сякаш се биеха.

— Къде беше, когато онези с костюмите излязоха навън?

— На отсрещния тротоар.

— Нещо друго?

— Предупредиха ме да не говоря за тези неща — промърмори човекът, заобиколи го внимателно и продължи по пътеката.

Ричър понечи да тръгне след него, после спря. Причината беше тихото бръмчене на автомобилен двигател откъм пътя. На триста-четиристотин метра, не повече. Обърна се и видя светлините на фаровете — трептящи, леко разфокусирани, пронизващи влажния мрак.

После порталът започна да се отваря. Нито бързо, нито бавно. И почти безшумно.

Джулия Соренсън очевидно не си беше прибрала телефона. Нито колата. И не беше възстановила репутацията си. Не беше станала герой. Ричър зърна една лъскавочерна краун виктория, която се плъзна покрай все още движещия се портал. Фаровете ѝ описаха широк кръг, гумите засъскаха по цимента и спряха пред входа на административната сграда. От дясната предна седалка се появи непознат за Ричър мъж, който отвори задната врата. Без да каже нито дума, той посочи с брадичка към сградата, точно като Доусън преди него.

Джулия Соренсън се измъкна навън и изпъна рамене. На слабата светлина изглеждаше уморена и някак победена. С леко приведени рамене. Вечерният вятър разтвори незакопчаното ѝ палто. Все още беше облечена с новата си блуза, но кобурът ѝ беше празен. Бяха ѝ отнели оръжието.

Непознатият затвори вратата след нея и се върна на мястото си. Потеглиха и я оставиха сама. Порталът отново започна да се отваря. Колата мина през него, забави се за миг, а след това зави надясно и пое по пътя, по който беше дошла.

Порталът се затвори. Ричър гледа след черната кола, докато светлините ѝ изчезнаха в мрака и свистенето на гумите затихна. После се обърна и погледна Соренсън.

Тя остана още миг навън, после се насочи към централната сграда. Ричър започна да отчита времето. Поздравът на мамчето зад гишето, усмивката ѝ за добре дошла и обясненията за различните видове легла и предпочитанията на повечето гости. Плюс традиционното „Очаквахме ви“, естествено. Четири минути, не повече. Дори и по-малко, ако разговорът протечеше бързо, като между колежки. А може би и по-дълго, в случай че на Соренсън ѝ бе прекипяло и започнеше да задава куп гневни въпроси в знак на възмущение.

Минутите се оказаха точно четири. Соренсън излезе навън с ключ в ръка. Изглеждаше примирена. Разгледа цифрите, изписани на ниско поставените табели и пое в посока на Ричър. Стигна до следващата табела, погледна я и свърна в една от страничните алеи.

— Джулия — тихо подвикна той.

Тя се закова на място.

— Ричър?

— Насам.

Тя напусна пътеката и тръгна по ситния чакъл към него.

— Какво се случи с теб? — попита той.

— Не бива да контактуваме помежду си — отвърна тя.

— Или какво? Няма да ни заключат, я.

— Не бива да говорим на открито. Къде можем да отидем?

Отидоха в стаята на Ричър. Соренсън се огледа бавно и поклати глава.

— Странна работа. Всичко е като в обикновен мотел.

— Това е обикновен мотел. Или по-скоро е бил. Оперативното бюро от Канзас Сити го е закупило преди три години. Научих го от тях. Никога ли не си чувала за подобен обект?