Лий Чайлд - Издирваният

Патрулката на Гудман беше блокирана.

Ричър нямаше как да разбере дали това е нарочно или случайно.

Зад кормилото седеше мъж. Ричър виждаше само тила му. Косата му беше пясъчна на цвят, точно като колата. Беше облечен с пуловер и говореше по телефона.

Пуловерът означаваше отсъствие на кобур под мишницата. А отсъствието на кобур под мишницата означаваше липса на пистолет. Това на свой ред показваше, че човекът не е цивилен полицай или някакъв друг оперативен служител. Със сигурност не беше служител на СБН, НСР, АВР или някоя друга от многобройните трибуквени агенции.

В крайна сметка пуловерът означаваше, че този човек не представлява заплаха.

Вероятно беше някакъв бюрократ.

„Човекът си личи по облеклото“, както се казва в „Хамлет“ .

Ричър се приближи, спря до шофьорската врата и почука на стъклото. Мъжът стреснато извърна глава и погледна навън с воднистосините си очи. После объркано потърси бутона за сваляне на стъклото.

— Измести колата си, приятел — рече Ричър. — Блокирал си моята.

Мъжът свали телефона от ухото си и попита:

— Кой сте вие?

— Шерифът.

— Не, не сте. Снощи се срещнах с шерифа. Между другото, той е починал рано сутринта. Така се говори.

— Аз съм новият шериф — невъзмутимо се представи Ричър. — Получих повишение.

— Как се казвате?

— А ти?

Човекът се стресна леко, сякаш внезапно осъзнал, че се държат грубо с него.

— Казвам се Лестър Лестър и работя в Държавния департамент.

— Родителите ти явно не си падат по разнообразието.

— Това е семейна традиция.

— Както и да е, Лестър. Освободи ми пътя, защото имам работа.

Мъжът не помръдна.

— Имаш избор, Лестър — добави Ричър. — Или напред, или назад.

Мъжът не реагира. Ричър буквално виждаше как зъбните колелца в главата му се завъртат. Един бавен процес. Но в крайна сметка колелцата зацепиха. Очите му започнаха леко да се изцъклят. Едър мъж. Счупен нос.

— Ти си онзи, когото издирваме, нали? — попита с необичайно висок глас той.

— Излишен въпрос, защото нямам представа кого издирвате.

— Влизай в колата.

— Защо?

— Трябва да те закарам в ареста.

— Шегуваш ли се?

— Мислиш, че националната сигурност е шега?

— Мисля, че ако тя се крепи на хора като теб, наистина е шега. — Каза го много високо.

Чак сега си даде сметка за телефона, който Лестър продължаваше да държи в ръка.

С кого ли говореше?

С онези в закусвалнята?

Тоя тип май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

Ричър рязко отвори вратата, изтръгна телефона от ръката на русолявия и го хвърли на покрива на бара. После го сграбчи за пуловера, измъкна го от седалката и го повлече в посоката, от която беше дошъл. Така измина три метра, после още три. След това се закова на място, завъртя се като дискохвъргач и го запрати в задната стена на бара. Хукна обратно, без да губи нито секунда повече. Седна зад кормилото, включи на скорост и натисна газта. Задните колела изхвърлиха порой ситни камъчета и колата се стрелна напред. В следващия миг удари спирачка. Тялото му почти се изсипа през отворената врата. Успя да се задържи на крака, заобиколи багажника на патрулката и се втурна към вратата. В движение натисна копчето на дистанционното, скочи зад волана и включи на заден. Патрулката светкавично се отлепи от стената и той рязко нави кормилото.

Пясъчната краун виктория продължаваше да се движи, защото я беше оставил на скорост. Той я задмина и ѝ препречи пътя. Предната ѝ броня влезе в леко съприкосновение със задния му калник. Той подаде газ, отлепи се от нея и се насочи към процепа между бара и съседната сграда. За миг погледна наляво и забеляза русолявия, който енергично куцукаше в обратна посока. Вероятно към колата си. В следващия миг забрави за него и насочи вниманието си напред. Прекоси предния паркинг, изскочи на пътя и веднага се шмугна между двете сгради от другата страна.

Едва тогава намали и насочи колата към следващото празно пространство на юг, откъдето можеше да вижда едновременно мотела и закусвалнята.

Соренсън още я нямаше.

Пред закусвалнята всичко беше спокойно.

Синята краун виктория беше на мястото си. Изглеждаше изоставена. Никой не тичаше към нея. Вратата на закусвалнята беше плътно затворена. През прозорците не се забелязваше движение.

Ричър изчака цяла минута, за да се увери, че онзи от Държавния департамент все пак не е разговарял с двамата агенти в закусвалнята.