Лий Чайлд - Издирваният

Той спря на три километра преди главното кръстовище. Не искаше да го виждат зад волана на колата на мъртвия шериф. Не само местните хора, но най-вече Пулър или някой друг от полицаите. Не искаше противоречия, не искаше оживен радиообмен. Поне засега. В момента анонимността беше най-добрият му приятел. Отби по един черен път с дълбоки коловози, вероятно издълбани от трактори. Остави двигателя да работи заради отоплението. Разполагаше с около половин резервоар бензин. Гледаше напред към далечния хоризонт отвъд замръзналата угар. Шест месеца по-късно колата щеше да е изцяло скрита от буйната зеленина, насред десетки хиляди тонове реколта.

— Какво мислиш? — попита Соренсън.

— В момента ли?

— Не, за аутопсията на Делфуенсо.

— Очаквам кратък отговор. Да или не.

— Ще обясниш ли?

— Не — поклати глава той. — После може да ми стане неудобно.

— Лесно ли ти става неудобно?

— По-скоро се чувствам глупаво, когато съм направил някоя велика прогноза, а впоследствие тя се оказва погрешна.

— Често ли ти се случва?

— По-често, отколкото би ми се искало. Имаш ли деца?

— Не.

— Но искала ли си?

— Не съм сигурна. Ти?

— Твърдо не. А ти лесно ли се притесняваш?

— Не. Особено по служебни въпроси. Случвало ми се е, но в личен план. В момента например се притеснявам, че не мога да взема душ и да се преоблека. Не съм сваляла тази блуза от вчера сутринта.

— Моите дрехи ги нося минимум три дни — каза Ричър. — Но в момента съм добре, защото с този нос съм напълно лишен от обоняние.

Тя се усмихна.

— Можеш да си купиш нови дрехи — изтъкна Ричър. — Можеш да вземеш душ в дома на Делфуенсо. Общината е наша.

— Не мога да се къпя в банята на убита жена — направи гримаса Соренсън.

— А как можеш да се возиш в колата на мъртъв шериф?

— Къде изобщо мога да си купя дрехи?

— В някой от градските магазини, разбира се.

— Но ти избягваш населените места. Нали затова отби по този черен път?

— Можем да отидем в Син Сити. Вече знаем, че там продават ризи. В денонощния супермаркет.

— Тези ризи са боклук.

— Дори да е така, пак ще изглеждаш добре.

— Това ще го пропусна — хладно го изгледа Соренсън, помълча малко, после кимна. — Добре, да вървим в Син Сити. Ще постъпя като теб, ще си купя риза, а ти ще ми отпуснеш един час в някой мотел.

— Следобед не става — поклати глава Ричър. — Камериерките отдавна са си тръгнали. Ще трябва да платиш за цялата нощ.

— Няма проблем. Това ме устройва.

— Много си претенциозна.

— Повечето хора са такива.

— Може и да обядваме.

Но в същия миг телефонът на Гудман отново зазвъня. Със същото напрегнато електронно писукане, почти оглушително през тонколоните.

Кодът беше 816.

— Канзас Сити — безпогрешно определи Ричър.

— Не вдигай — рече Соренсън.

Телефонът продължаваше да писука. Шест, седем, осем пъти. После спря. В колата отново се възцари тишина, нарушавана единствено от приглушеното мъркане на мотора и шепота на отоплението.

— Твоите антитерористи бяха от Канзас Сити, нали? — подхвърли Ричър.

— Те не са мои.

— Доусън и Мичъл?

— Да.

— Кой друг би търсил Гудман от тамошен номер?

— Всеки. Брат, сестра, син, дъщеря. Състудент от колежа, колега рибар.

— В работно време?

— Защо не?

— Дали Гудман изобщо е учил в колеж?

— Нямам представа.

— Първият му заместник със сигурност не е.

Телефонът издаде единичен сигнал. Гласова поща.

Соренсън се наведе и започна да натиска бутоните. Косата ѝ докосна ръката на Ричър. Купето се изпълни с неясни шумове.

— Джиесем — определи Соренсън. — Слаб сигнал. Звънят от закрито помещение, а може би от движеща се кола.

После мъжки глас успя да надвие шумовете:

— Шериф Гудман! Обажда се агент Доусън от ФБР, Отдела за борба с тероризма в Канзас Сити. Снощи се запознахме. Незабавно се свържете с мен! Междувременно ви предупреждавам за един човек, който пътува с агент Соренсън от бюрото в Омаха. Той е опасен беглец, който трябва да бъде арестуван при първа възможност. Ние с партньора ми пътуваме към вас и ще поемем нещата в свои ръце, но дотогава внимавайте! Ще пристигнем най-много след половин час. Чакайте ни в шерифската служба.

След тези думи се разнесе някакво странно бълбукане, последвано от тишина.

Останаха само мъркането на мотора и шепотът на отоплението.

— Май ще излезе, че въпреки всичко окръгът не е наш — рече Соренсън.

Ричър не премести колата. Мястото беше добро, колкото всяко друго.