Лий Чайлд - Издирваният

— Легла — отвърна той. — Или поне дивани. Нуждаем се от малко сън, защото в момента не ставаме за нищо. А и не искаме да свършим като Гудман, нали?

Къщата на Делфуенсо се оказа абсолютно копие на тази на съседката. Същото изложение, същата кухня, същите прозорци, подове и врати, същите брави, същите бани. Образец на типово строителство. Малките спални бяха три. Едната несъмнено беше на Делфуенсо, другата на дъщеря ѝ, а третата — гостна.

— Избирай — подхвърли Ричър. — Леглото в гостната или дивана в дневната.

— Това е лудост — поклати глава Соренсън. — Току-що пренебрегнах две обаждания от Оперативното бюро. Вероятно лично от шефа. На практика вече ме водят беглец. Нима мислиш, че ми е до спане?

— Въпрос на ефективност. Сама каза, че имаме отвлечено дете. Твоите хора няма да направят нищо за него, а местните са безполезни. Следователно ние трябва да свършим цялата работа. Но няма как да я свършим, ако едва се държим на краката си от умора.

— Ще тръгнат да ме търсят. В леглото ще бъда абсолютна мишена.

— Те са на два часа път от тук. А двучасов сън е по-добър от нищо.

— И без това не можем да се справим. Нямаме никакви ресурси и не знаем какво става.

— Вярно е — кимна Ричър. — Вече ми го каза. Нямаме контакти, нямаме подкрепа, нямаме помощ. Никой не ни предлага логистика, бюджет, лаборатории, компютри. Но каква е алтернативата? Хората, които разполагат с всичко, изброено дотук, си правят оглушки. Следователно трябва да се справим сами.

— Как? Откъде ще започнем?

— От аутопсията на Карън Делфуенсо. Ще знаем повече в момента, в който получим първоначалните резултати.

— С какво ще ни помогнат те?

— Чакай и ще видиш. Можеш да попритиснеш своите хора.

— Няма нужда. Познавам ги. Ще работят с максимална бързина.

— Къде?

— Вероятно в Демойн. Там е най-близката нормална морга. Отиват и поемат нещата в свои ръце. Ние така работим.

— Кога ще имаме новини от тях?

— Знаеш нещо, нали? — изгледа го Соренсън.

— Лягай да спиш — отвърна Ричър. — Отговаряй на телефона само ако са твоите криминолози.

Ричър се изтегна на канапето в дневната — тройка с ниски странични облегалки, тапицирана в яркожълта дамаска. Беше по-зле от легло и по-добре от твърд под. Намести главата си и сви колене, за да не стърчат навън краката му. Нагласи вътрешния си будилник за след два часа, напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Заспа почти веднага.

И се събуди почти веднага. От телефона. Не от джиесема на Соренсън, а от стационарния апарат на Делфуенсо в кухнята. Той беше със стандартен метален звънец, който прозвуча няколко пъти, бавно и търпеливо, а после се включи телефонният секретар. Гласът на Делфуенсо беше жив и отчетлив, зареден с енергия.

„Това е домът на Карън и Луси. В момента не можем да се обадим, след сигнала оставете съобщение.“

След пиукането се чу гласът на друга жена, която покани Луси на гости, за да си играе с нейната дъщеря. Ричър отново заспа.

Събуди се точно след два часа. Коленете му бяха изтръпнали, а гърбът го болеше така, сякаш някой го беше налагал с чук. Надигна се до седнало положение и спусна крака на пода. В къщата цареше тишина.

Стана, вдигна ръце и опря длани в тавана. После намери банята, Наплиска лицето си и изми зъбите си, използвайки някаква паста с рисунка на динозавър върху тубичката, вероятно на Луси. След това отиде да надникне в гостната.

Соренсън спеше дълбоко. Лицето ѝ беше обърнато към него. Над окото ѝ падаше кичур коса, вероятно същият, който беше там, когато го държеше на мушка. Едната ѝ ръка беше пъхната под главата, а другата лежеше върху гърдите ѝ. Поза, която издаваше увереност и същевременно несигурност. Активно подсъзнание. Противоречиво състояние на духа. Телефонът ѝ започна да звъни в момента, в който се чудеше как да я събуди. Монотонният електронен сигнал, тънък и обвинителен, прозвуча веднъж, втори път. Соренсън се размърда, отвори очи и рязко се надигна. Потърси апарата със схванати от съня ръце и се втренчи в дисплея.

— Омаха — глухо промълви тя.

Трети сигнал.

— Не мога да не вдигам повече!

Четвърти сигнал.

— Съсипвам кариерата си!

Пети сигнал.

Ричър пристъпи към леглото, издърпа телефона от ръцете ѝ и натисна зеления бутон. Притисна го към ухото си и попита:

— Кой е?

— А ти кой си? — отговори мъжки глас.

— Аз попитах пръв.

— Откъде си взел този телефон?

— Познай.

— Къде е специален агент Соренсън?