Лий Чайлд - Издирваният

— Все пак той е тук — каза Соренсън. — Това е колата на шериф Гудман. А къщата на Карън Делфуенсо е втората отдясно.

Спряха на десетина метра от колата и слязоха.

Откриха Гудман там, където беше паднал. Лежеше по гръб, плътно притиснат до предната гума. Очите му бяха пълни с вода, която, разлюляна от новите капки, се стичаше като сълзи по бузите му. Устата му беше отворена и дъждът се изливаше в гърлото му. Дрехите му бяха подгизнали. Приличаше на удавник. Кожата му вече беше ледена. Нямаше пулс. Изглеждаше отпуснат и празен, както изглеждат единствено мъртъвците. Напрежението в хилядите невидими мускулчета на живите тела отдавна си беше отишло.

Той е възрастен човек и не е спал много дълго време.

Е, сега ще се наспи, помисли си Ричър.

— На колко години беше? — попита той.

— Някъде към шейсет, може би и малко отгоре — отвърна Соренсън. — При всички случаи твърде млад, за да умре. Беше добър човек. Инфаркт?

— Вероятно — каза Ричър. — Стрес, умора, твърде много тревоги. Това го е съсипало. Ченгетата трябва да са много по-добре платени.

— Тук съм съгласна с теб.

— Казал ли ни е онова, което искаме да знаем?

— Според мен той не знаеше много.

— Предполагам, че трябва да докладваме.

Върнаха се в колата и тя набра номератора на участъка. Диспечерката се разплака. Соренсън прекъсна линията. Останаха по местата си. Мокри, уморени, мрачни. Мълчаха и гледаха напред, но не виждаха почти нищо.

Не след дълго се появи патрулна кола с един много едър трийсет и пет годишен мъж. Рус, закръглен, с румено лице. Върху униформата си беше навлякъл мушамено яке с дебела подплата и сержантски нашивки на ръкавите. Той се приведе към страничното стъкло на Соренсън. Якето се разтвори и Ричър зърна черна табелка, прикрепена към джобчето на униформената риза. На нея беше изписано името му: Пулър . На другото джобче имаше шерифска звезда и надпис: старши полицай . Месестите му зачервени кокалчета почукаха по стъклото. Вместо да го свали, Соренсън само махна към колата на шерифа. Мъжът тръгна към нея с малки и нервни крачки, сякаш му предстоеше да преодолее укрепена позиция. Все едно очакваше насрещен огън от добре въоръжен враг. Заобиколи колата от дясната страна, спря и погледна надолу. После се олюля, отстъпи крачка назад и повърна в калната канавка.

Ричър забеляза, че дъждът е спрял.

След една безкрайно дълга минута човекът на име Пулър се изправи и зарея поглед към необятната равнина. Лицето му беше зелено. Очевидно не изпитваше особени сантименти към възрастния мъж, а просто се беше разстроил от това, че вижда труп. Ричър слезе от колата. Настилката още беше мокра, но въздухът беше изненадващо сух и свеж. Соренсън също слезе. Човекът на име Пулър се обърна и тръгна към тях. Срещнаха се по средата на пътя между колите.

— Вие ли сте вторият по чин в шерифската служба? — попита Соренсън.

— Предполагам — отвърна Пулър.

— Значи предполагате погрешно. От този момент нататък вие сте шерифът. Или поне временно изпълняващ длъжността. Това означава, че имате неотложна работа. На първо място трябва да ни осветлите по текущата ситуация.

— Коя по-точно?

— В района ви е отвлечено дете.

— Не бих казал, че съм в течение.

— Защо?

— Занимавам се предимно с трафика. Към и от магистралата. От Син Сити нататък. Следя с радар за превишена скорост.

— Бяхте ли информиран за това, което се е случило снощи тук?

— Всички бяхме информирани.

— Но не предприехте нищо в тази посока?

— Вече ви казах, че отговарям за трафика.

— Нима шериф Гудман не ви освободи от обичайните задължения?

— Всички бяхме освободени от тях.

— Тогава защо не сте в течение?

— Той не ми каза какво да правя.

— Да си падал на главата си като дете? — не се сдържа Ричър.

Човекът на име Пулър не отговори.

— Свържете се с диспечера и поискайте линейка за прибиране на тялото — разпореди се Соренсън.

— Добре.

— След това уведомете семейството на шериф Гудман.

— Добре.

— После се обадете на погребалната агенция.

— Откъде?

— От телефон, разбира се. Всеки телефон ще ви свърши работа. Само гледайте да е някъде по-далече от мен.

Човекът на име Пулър тръгна към патрулката си, а Ричър и Соренсън поеха по алеята към къщата на съседката.

Съседката на Делфуенсо беше на трийсет и няколко години. Дъщеря ѝ беше десетгодишна, копие на майка си, но малко по-стройна и по-слаба. Казваше се Пола. Беше затворена във вътрешната стая. Без гледка към пътя, без гледка към нищо освен калната угар. Към телевизора в стаята ѝ беше прикачено видео. На екрана се случваше какво ли не, най-често експлозии. Мънички анимационни фигурки изчезваха сред облачета дим, големи колкото топки за голф.