Лий Чайлд - Издирваният

— Съжалявам, но трябва да тръгвам за работа — рече съседката.

— Разбирам — кимна Соренсън.

И Ричър разбираше. Той четеше вестници и слушаше какво си говорят хората. Знаеше, че да загубиш работата си е лесно, но да намериш друга — много трудно.

— Предупредих ги да не отварят вратата — добави жената.

Соренсън измести поглед към детето и попита:

— Защо отвори, Пола?

— Не съм отворила — отвърна детето.

— А Луси защо отвори?

— Защото онзи човек я извика по име.

— Извикал е Луси по име?

— Да. Каза: „Луси, Луси“…

— Какво друго каза?

— Не чух.

— Сигурна ли си? Все нещо трябва да си чула.

Детето замълча.

Соренсън се въоръжи с търпение и зачака.

— Ще имам ли неприятности? — попита Пола.

— Да, хлапе, ще имаш — отвърна Ричър. — Много големи неприятности. Но всичко ще ти се размине, ако ни разкажеш онова, което си чула и видяла тази сутрин. Тогава няма за какво да се тревожиш. Ще бъдеш на чисто.

Това беше оферта за сделка. Добра инициатива. Морковът или тоягата. Стара и изпитана система, до която Ричър беше прибягвал безброй пъти по време на армейската си кариера. Заплаха от десетгодишна присъда се заменяше с три до пет, пробация вместо ефективно излежаване, снемане на обвиненията в замяна на информация. Системата работеше безотказно с двайсет- и трийсетгодишните, а Ричър не виждаше причина да не проработи и с едно десетгодишно дете.

Момиченцето мълчеше.

— В допълнение ще ти дам един долар за бонбони, а приятелката ми ще те целуне по челото — рече Ричър.

И подкупът беше ефективно средство.

— Мъжът каза, че знае къде е майката на Луси — промълви детето.

— Така ли?

Пола енергично закима.

— Каза още, че ще я заведе при майка ѝ.

— Как изглеждаше този човек?

Детето закърши пръсти, сякаш искаше да изтръгне отговора от тях.

— Не знам — рече то.

— Но ти надникна, нали? Съвсем лекичко.

Детето пак закима.

— Колко мъже видя на прага?

— Двама.

— Как изглеждаха?

— Като тези, дето ги показват по телевизията.

— Видя ли колата им?

— Да. Голяма и ниска.

— Нормална кола? Или пикап? А може би джип?

— Нормална кола.

— Кална ли беше?

— Не, беше лъскава.

— Какъв цвят?

Детето отново закърши пръсти.

— Не знам.

Телефонът на Соренсън иззвъня. Тя погледна дисплея, след това Ричър и изрече беззвучно:

— Омаха.

Ричър поклати глава. Соренсън кимна, но не изглеждаше щастлива. Телефонът позвъня още известно време, после спря. Ричър отново се извърна към детето.

— Благодаря ти, Пола — рече той. — Справи се чудесно. Няма да имаш никакви неприятности. — Бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, отдели един долар и ѝ го подаде. Телефонът на Соренсън издаде мелодичен сигнал. Единичен. Гласова поща. Ричър се изправи и обяви: — А сега тази хубава дама ще те целуне по челото.

Момиченцето се изкиска. Соренсън се наведе и я целуна по челото. Малко сковано и срамежливо, но се справи. Детето изтича обратно към експлозиите на телевизора си. Ричър се обърна към майка му.

— Ще ни дадете ли за малко ключа от къщата на Карън?

Жената го извади от някакво чекмедже в коридора. Обикновен секретен ключ с крушовидно кристалче на халката. Същото като на ключа от колата. Ричър неволно се запита каква температура би разтопила един кристал. Може би по-ниска от онази, на която се разтопява обикновеното стъкло. Заради прибавеното за блясък вещество. Но ключодържателят на колата беше изчезнал завинаги. Сигурно се бе превърнал в почти незабележимо петънце на пода на изгорялата импала. Или в малко балонче изпарения, което вятърът отдавна е отвял някъде над Орегон.

— Благодаря — кимна той, пое ключа и се насочи към вратата, последван от Соренсън.

Колата на Гудман все още беше по средата на пътя, но линейката вече беше отнесла трупа. Патрулката на Пулър беше изчезнала. Също като дъждовните облаци. Небето беше просветляло, огряно от воднистото зимно слънце.

Соренсън спря в началото на алеята и провери гласовата си поща.

— Няма смисъл да изслушваш съобщенията си — подхвърли Ричър. — Вече знаеш за какво става въпрос.

— Трябва да се обадя — поклати глава тя. — Ситуацията е променена. Вече не става въпрос само за отвлеченото дете, но и за отсъствието на местните сили на реда. Поне що се отнася до компетентно управление.

— Обади се по-късно, не сега.

Ричър заобиколи мократа трева на ливадата и пое по алеята на Делфуенсо с ключа в ръка.

— Какво очакваш да откриеш там? — подвикна след него Соренсън.